— О, да, кафето ще си изпия сам — увери го Карлсон. — Но и ти можеш да си сръбнеш малко. Нали съм толкова гостоприемен, че просто да ми се чуди човек.
И след като Дребосъчето приключи с метенето и изсипа всички орехови черупки, черешови костилки и хартиени отпадъци в голямата кофа за боклук на Карлсон, двамата пиха заедно кафе, седнали на ръба на кушетката. С кафето излапаха много кифлички. А Дребосъчето седеше и си мислеше колко му е хубаво у Карлсон, въпреки че беше доста изморително да се почисти дома му.
— А къде ти е прословутата шахта за боклук? — попита Дребосъчето, след като преглътна последното залъче.
— Ще ти я покажа — рече Карлсон. — Вземи кофата за боклук и ела!
Той тръгна и излезе на верандата.
— Ето я! — заяви Карлсон и посочи надолу към водосточния улук.
— Как тъй … какво искаш да кажеш? — учуди се Дребосъчето.
— Слез там — покани го Карлсон — и ето ти най-удобната шахта за боклук в целия свят.
— Да изхвърля боклука на улицата? — изуми се Дребосъчето. — Но това не може да се прави.
Карлсон дръпна кофата.
— Сега ще видиш дали може или не. Ела тук!
Той сграбчи кофата и се втурна надолу по покрива. Дребосъчето се изплаши. Ами ако Карлсон не успее да спре, когато стигне до олука.
— Спри! — изкрещя Дребосъчето. — Спри!
И Карлсон се закова на място. Но чак когато стигна до самия ръб на покрива.
— Какво чакаш още? — провикна се Карлсон. — Ела тук!
Дребосъчето седна и предпазливо се спусна до олука.
— Най-удобната шахта за боклук в целия свят… дълбочина двайсет метра — извика Карлсон и ловко обърна кофата с дъното нагоре. По най-удобната шахта за боклук в целия свят към улицата полетя буен поток от черешови костилки, орехови черупки и хартиени отпадъци и се изсипа право върху главата на един докаран господин, който вървеше по тротоара и пушеше пура.
— Олеле! — възкликна Дребосъчето. — Вай, вай, вай, погледни — всичко отиде върху него!
Карлсон сви рамене.
— Че кой го е карал да се разхожда точно под моята шахта за боклук? И то в разгара на есенното чистене!
Дребосъчето изглеждаше угрижен.
— Да, но ореховите черупки сигурно са му влезли под ризата и черешовите костилки — в косата, а това не е особено приятно.
— Дреболия! — отсече Карлсон. — Ако човек няма по-големи тревоги в живота си от две-три орехови черупки под яката на ризата, може само да се радва.
Но по нищо не личеше господинът с пурата да е особено радостен. Двамата видяха как се отърси и сетне чуха, че вика полицията.
— Как могат някои хора да вдигат такава врява за дреболии — възмути се Карлсон. — Вместо да вика, трябва да ми бъде благодарен. Защото ако сега черешовите костилки пуснат корени в косата му, там може би ще поникне хубаво черешово дръвче и тогава би могъл, както си ходи, по цял ден да бере череши и да плюе костилки.
Долу на улицата не се появи никакъв полицай. Господинът с пурата бе принуден да се прибере с ореховите черупки и черешовите костилки.
Карлсон и Дребосъчето започнаха да се катерят обратно по покрива към къщичката на Карлсон.
— И аз искам да плюя костилки от череши — заяви Карлсон. — Щом си започнал вече, би могъл да донесеш отвътре кесията, която виси там от тавана.
— Мислиш ли, че ще я достигна? — попита Дребосъчето.
— Стъпи върху дърводелския тезгях — рече Карлсон.
Дребосъчето така и направи, а после двамата заседнаха на верандата, дъвчеха сушени череши и плюеха костилки във всички посоки. Костилките се търкаляха и тракаха по покрива. Звукът, който издаваха, бе много смешен.
Започна да се мръква. Мек, топъл есенен здрач се спусна над всички покриви и къщи. Дребосъчето се премести по-близо до Карлсон. Колко приятно беше да седят на верандата, да плюят черешови костилки, докато мракът все повече се сгъстяваше. Сградите внезапно придобиха съвсем различен вид, станаха тъмни и загадъчни, а накрая — съвсем черни. Сякаш ги бе изрязал с огромна ножица от черна хартия и бе прибавил само няколко четириъгълничета от златист станиол вместо прозорци. Все повече и повече ставаха осветените четириъгълници в цялата чернилка, защото хората започнаха да палят лампите в своите домове. Дребосъчето се опита да ги преброи — отначало бяха само три, сетне станаха десет, а накрая много, много. През прозорците се виждаше как хората се движат, заети с туй-онуй, и човек можеше да се чуди какво ли правят, кои ли са и защо живеят именно там, а не другаде.
Чудеше се Дребосъчето. Карлсон не се чудеше.
— Нали все някъде трябва да живеят, горките хорица — отбеляза той. — Не всеки може да си има къща на покрива. Не всеки може да бъде най-добрият Карлсон в целия свят.