КАРЛСОН ПРОВЕЖДА КИФЛЕНО ГНЕРВИРАНЕ
Докато Дребосъчето беше у Карлсон, майка му беше на лекар. Това й отне повече време, отколкото бе предвидила, и когато най-сетне се прибра, Дребосъчето вече седеше преспокойно в стаята си и разглеждаше своите пощенски марки.
— Здравей, Дребосъче — каза майката, — ти пак седиш и се занимаваш с марките си, както обикновено, а?
— Да, така е — отвърна Дребосъчето и всъщност каза истината. Наистина майка му беше умна и можеше да се разбереш с нея почти за всичко, но никак не беше сигурно дали би разбрала тая работа с катеренето по покривите. Дребосъчето реши да не казва нищо за Карлсон. Поне засега, докато не се е събрало цялото семейство. Каква великолепна изненада щеше да им поднесе, когато седнат около масата да вечерят. При това майка му не изглеждаше особено весела. Между очите й се бе вдлъбнала бръчка, която той не бе виждал друг път. Дребосъчето се почуди от какво ли се е образувала.
След това и останалите членове на семейството се върнаха в къщи, дойде време за вечеря и всички насядаха около масата — майката, бащата, Босе, Бетан и Дребосъчето. За вечеря имаха зелеви сарми и както винаги Дребосъчето им махна зелето. Никак не обичаше зеле. Обичаше само това, което беше вътре в сармите. Но до краката му под масата се бе свил Бимбо, който ядеше всичко. Дребосъчето нагъна зелето на малка лепкава топка и я пусна на кученцето.
— Мамо, кажи му да не прави така — обади се Бетан, — Бимбо ще стане непоносим… също като Дребосъчето.
— Да, да — рече майката, — да, да.
Но тя като че ли изобщо не ги слушаше.
— А мене ме принуждавахте да изяждам всичко, когато бях малка — продължи Бетан.
Дребосъчето й се изплези.
— Тъй ли?! Но не си личи да ти се е отразило кой знае колко добре.
Изведнъж майката се просълзи.
— Моля ви се, не се карайте — помоли тя. — Просто не мога да ви слушам.
И след това не можа повече да премълчи причината за своята мъка.
— Докторът каза, че съм малокръвна. Била съм съвършено изтощена. Трябвало да замина някъде и да си почина… но как ще стане това, не знам.
Край масата настъпи пълна тишина. Доста време никой не продума. Каква лоша новина! Майка им била болна. Това наистина е тежко, си мислеха всички. А освен това трябвало и да замине! Това е още по-лошо, разсъждаваше Дребосъчето.
— Всеки ден, когато се връщам от училище, искам да те виждам в кухнята по престилка да печеш кифлички — обади се той.
— Мислиш само за себе си — упрекна го строго Босе.
Дребосъчето се притисна към майка си.
— Да, иначе няма да има кифлички — отбеляза той. Но майка му и сега не слушаше. Тя говореше с бащата.
— Трябва да намерим домашна помощничка, но как ли ще уредим това?
И майката, и бащата изглеждаха натъжени. Вечерята съвсем не мина така приятно, както друг път. Дребосъчето разбра, че трябва да се направи нещо, та да стане по-весело, а кой би могъл да се справи с подобна задача по-добре от него самия?
— Познайте все пак какво забавно нещо се случи — провикна се той, — отгатнете кой се завърна отново!
— Кой?… Да не е Карлсон? — простена майка му. — Само не ми казвай, че ни е връхлетяла и тая беда.
Дребосъчето я погледна с укор.
— Според мен, това е много весело нещо, а не беда.
Босе се изсмя:
— Ама че оживено ще стане в бърлогата. Щом мама няма да я има. Карлсон и домашната помощничка ще върлуват, както им скимне.
— Не ме подлудявайте от ужас! — рече майката. — Ами ако домашната помощничка зърне Карлсон, тогава какво ще стане?
Бащата погледна строго към Дребосъчето.
— Нищо няма да стане. Домашната помощничка не бива нито да вижда Карлсон, нито да чува за него. Обещай това, Дребосъче!
— Карлсон лети, където си иска — рече Дребосъчето. — Но аз обещавам да не разказвам за него.
— Абсолютно никому! — настоя бащата. — Не забравяй какво сме се уговорили с теб.
— Не, никому, абсолютно никому! — повтори Дребосъчето. — Само на моята учителка, разбира се.
Но бащата поклати глава.
— И на учителката не! В никакъв случай!
— Хм! — промълви Дребосъчето. — Тогава няма да разкажа и за домашната помощничка. Защото е по-лошо да имаш домашна помощничка, отколкото Карлсон.
Майката въздъхна.
— Не е сигурно дали изобщо ще намерим домашна помощничка — рече тя.
Но още на другия ден тя даде обявление във вестника. Само една жена се обади. Казваше се госпожица Рог. След два часа пристигна, за да преговаря. Тъкмо в този ден Дребосъчето го болеше ухо, та искаше да бъде колкото може по-близо до майка си, дори да седи на коленете й, макар че всъщност беше вече твърде голям за такова нещо.