Майор Мередит стисна ръката на генерала и тръгна да поднесе почитанията си на неговата съпруга.
— Приятно ми е да ви видя — каза тя с обикновеното си безразличие. — Не зная дали по-рано сте срещали полковник Онзлоу и съпругата му, които пътуват за Александрия.
Двамата се запознаха с него с нескрито удоволствие. По същия начин му бе представен и полковник Макдугъл.
Това даде на Ориса малко време да се съвземе от неприятната изненада. Знаеше, че майор Мередит няма да я познае само ако се държи напълно естествено и с гордо вдигната глава.
— А това е госпожа Лейн — обърна се към нея лейди Критчли, сякаш едва не я бе забравила. — Тя пътува за Индия и бе така мила да се съгласи да наглежда сина на дъщеря ми, малкия Нийл, който се връща при майка си в Бомбай.
Ориса кимна с глава, но не направи опит да подаде ръката си. Майор Мередит също не протегна своята. Лицето му остана безизразно, а в очите не проблесна и най-малка следа от спомен, че някога изобщо я е срещал.
„Права бях — ликуваше вътрешно тя. — Той не ме позна!“
— Седни при нас, Мередит — прозвуча командата на генерала, — и ми разкажи последните новини от Лондон.
— Когато напуснах Лондон, нямаше никакви промени — отговори майорът.
Гласът му прозвуча по странен начин. Ориса реши, че никога по-рано не бе чувала някой да говори така. В него се доловиха нотки, които предизвикваха странни спомени, които тя не можеше да определи с точност. Реши, че сигурно си въобразява.
— Знаете ли тогава какви са последните новини от Индия? — попита лейди Критчли. — Сигурно за времето, което прекарахме в Англия, са се случили доста нови неща.
— Когато такова голямо разстояние се простре между нас и страната, с която по някакъв начин сме свързани, винаги имаме усещане, че изоставаме от хода на събитията.
— Дочух, че на границата са възникнали нови проблеми — каза полковник Онзлоу.
— Нима някога там е било спокойно? — усмихна се майор Мередит.
— Чува се, че Русия само изчаква удобен момент, за да навлезе в Афганистан и завземе Херат.
— Нямаме никакво право да позволим да се случи такова нещо! — отсече генералът.
— Разбира се, че не, сър — съгласи се Мередит.
— Мислех, че проблемите с Афганистан са решени още преди години — колебливо се намеси в разговора госпожа Онзлоу. — Затова не мога да разбера защо инцидентите се редят един след друг.
— Бих могъл да обясня ситуацията съвсем просто — предложи майор Мередит. — На запад кръвожадните и агресивни племена дебнат от засада зад всяка скала, във всяка долчинка. Афганистанската войска ги поддържа. А зад всички тези очакващи кръв и война хора са руснаците!
Генералът се засмя.
— Добре казано, Мередит, даже чудесно. Трябва да запомня думите ти.
— Но какво иска Русия? — попита наивно госпожа Онзлоу.
— Отговорът е повече от очевиден — отговори пак майор Мередит. — Цената е Индия!
— Но те наистина ли смятат, че биха могли да ни победят?
— Сигурен съм, че ще направят опит, ако им се отдаде възможност, задължително ще направят такъв опит — продължи разсъжденията си майорът. — Макар че в географско отношение Северна и Западна Индия са защитени от планинските вериги Каракорум, Памир и Хиндукуш.
— Тогава? — зададе нов въпрос госпожа Онзлоу.
— Русия е алчна и агресивна. Ние не желаем да използваме Индия като плацдарм за военен конфликт с Русия, защото няма да можем да използваме морските си части. Този факт обаче е изключително изгоден за руската страна, която през последните десет години ни причинява постоянни главоболия в Афганистан.
— Чух — намеси се и полковник Онзлоу, — че генерал Комаров, начело на шестдесетхилядна армия е стигнал на един ден път от Херат. Ако това действително е така, означава, че трябва да се бием.
— Винаги сме опитвали да предотвратим руското проникване, руската агресия, руското влияние върху участващите в набезите афганистански племена — обясни майор Мередит тихо. — Според мен състоянието на нещата не е по-взривоопасно, отколкото е било през последните няколко години. Но да не избързваме. Като стигнем в Бомбай ще научим всичко с най-големи подробности.
Ориса бе слушала разговора като хипнотизирана. Сега сякаш дойде на себе си и си даде сметка, че се е задържала в компанията значително по-дълго, отколкото бе решила. Използва момента, в който Мередит се обърна да каже нещо на полковник Онзлоу, и каза тихо на лейди Критчли:
— Мисля, че трябва да видя как е Нийл.
— Разбира се, госпожа Лейн. Лека нощ — даде разрешението си тя.
Ориса стана и тръгна бързо, преди другите дори да разберат, че отива в каютата си. Останалите пътници, които също пиеха кафе и коняк, я изпращаха с любопитни погледи. Успя да ги подмине с възможно най-безразличен вид. Когато обаче излезе от салона, почти затича към спасителната каюта.