Загърна се с наметалото и си сложи бонето. Преди да тръгне към палубата помоли стюарда от време на време да хвърля по един поглед на Нийл. Коридорът се люлееше под краката й, когато тръгна към онази част, за която при предишните си обиколки на парахода бе забелязала, че е по-закътана.
Вървенето в това лошо време се оказа трудна работа. Трябваше да търси опора в каквото й попадне под ръка. След като положи неимоверни усилия, най-после стигна до палубата, която се издигаше и накланяше под краката й.
За разходка бе изключено даже да мисли. Високи вълни браздяха морето, духаше силен вятър. Ако все пак по някакъв начин успееше да се добере до перилата, първият порив на буреносния вятър щеше да отнесе наметалото и бонето й.
Остана изправена, като се опираше на стената на парахода. Пръските на разбиващите се вълни я обливаха, макар да бе на завет. Вятърът развяваше дългата й коса, която я шибаше по лицето толкова силно, че й причиняваше болка.
Въпреки всичко започна да се чувства по-добре. Това бе може би част от усещането на внезапно озовал се на свобода човек, който приема всички отправени към него предизвикателства.
Шумът на бурята не й позволи да чуе отварянето на намиращата се наблизо врата. Първият признак, че не е сама, дойде с плътния глас до нея, който каза почти в ухото й:
— Виждам, че сте добър мореплавател, госпожо Лейн.
Ориса рязко обърна глава и само на няколко сантиметра видя впитите в лицето й сиви очи на майор Мередит. Веднага се сети колко е раздърпана от вятъра и дъжда, ала това не й попречи да отговори почти предизвикателно.
— Това ме прави горда. Когато се събудих, не бях сигурна дали няма да се предам на морската болест като нещастното момченце, за което се грижа.
— То как е?
— Заспа — отговори кратко тя.
Изпитваше странно чувство, че говорят несвързани мисли, вместо да говорят за съвсем други неща. После се сети за предупреждението на Чарлз, че майорът може да бъде изключително опасна личност, от когото самият той се страхуваше.
Поради това обикновената размяна на приятни, но нямащи никакво значение думи, беше напълно естествена за една млада жена с нейното обществено положение.
Внезапно параходът се наклони и Ориса залитна. Майор Мередит протегна ръка, но тя се изправи преди да я подкрепи. Тя погледна настрана към огромните вълни, които се издигаха високо над тях, след което потъваха дълбоко във водовъртежа на бялата пяна.
— Изглежда, че това ви харесва — каза подигравателно майор Мередит.
— Да — отговори искрено тя. — Има нещо обнадеждаващо й същевременно вълнуващо в изпитанието на стабилността на парахода срещу безкрайната мощ на океана.
— Не ви ли е страх?
— Бих се страхувала само, ако заради лошото време се наложи да се върнем обратно — отговори без да мисли Ориса.
— Това е малко вероятно — отбеляза спътникът й. — Но съм изненадан от радостта ви, че напускате Англия.
— Защо?
Той помисли малко, преди да отговори.
— Повечето жени смятат живота в Индия за потискащ и ограничен. И страстно искат да се върнат у дома.
Думата „у дома“ предизвика болезнени спомени у младото момиче.
— За мен у дома е Индия — каза твърдо тя. Страхуваше се, че майор Мередит ще продължи да я разпитва. Понеже знаеше, че не бива да допусне това, тя се извини с думите:
— Трябва да се върна при Нийл. Може да ме потърси.
Преди да свърши изречението параходът се наклони толкова рязко и внезапно, че Ориса загуби равновесие. В един момент се изплаши, че ще се подхлъзне по мократа палуба и ще се удари в перилата, през които нахлуваха огромните вълни.
Извика тихо и в същия момент една силна ръка я хвана здраво за китката и рязко я дръпна назад, така че се озова в прегръдката на майор Мередит.
Всичко стана светкавично. Усети здравото му тяло, което я притискаше силно към себе си. От вълнение едва поемаше дъх. Лицето му бе съвсем близо до нейното. Погледна в сивите му очи. Сякаш времето спря. Но само след миг тя се опомни, тихо поднесе извиненията си и едва успя да стигне до вратата.
Без да погледне назад, затича към своята каюта. Едва когато бе вътре и видя спокойно спящия Нийл, започна постепенно да се успокоява. Подсъзнателно знаеше, че заслуга за това има не само свежият въздух, но и майор Мередит.
Заспа с мисълта за него, обхваната от безпокойство за брат си Чарлз, но с пораснала увереност, че не я е познал. Макар още сутринта да бе стигнала до това заключение. Ако я свързваше с жената, която видя по стълбите на офицерската квартира, сигурно щеше по някакъв начин да го покаже.