— Нарисувай всички знамена — изкомандва малкият в момента, когато се появиха разноцветните сигнали, с които военните поздравяваха пътниците на „Дорунда“.
— Ще ми е трудно да нарисувам такъв голям кораб — опита все пак да отклони молбата му Ориса.
— А аз мислех, че притежавате изключителен талант, госпожо Лейн — чу тя произнесените с подигравателен глас думи. Нямаше нужда да се обърне, за да види кой ги е казал.
— Тя ще ми нарисува този голям кораб — похвали се гордо Нийл.
— Това е най-новият британски двувинтов брониран кораб „Агамемнон“ — осведоми ги майор Мередит.
— Вашето обяснение със сигурност ще ми помогне да го нарисувам — отговори с неприсъщ за нея сарказъм Ориса.
— И да не пропуснете да нарисувате четирите далекобойни оръдия — продължи сякаш не я бе чул майорът.
— Ако намирате всичко за толкова лесно, защо не се опитате сам да нарисувате тази британска гордост — попита Ориса и без да чака отговор му подаде албума и боичките.
Очакваше, че ще откаже. Той обаче взе албума, приседна на стола до нея и започна да рисува кораба върху целя голям лист. Трябваше да признае, че рисува изключително добре.
— Къде отива този кораб? — полюбопитства Нийл.
— Към Китайско море, където ще се присъедини към британските военноморски сили — отговори сериозно големият човек.
Под умелата му ръка очертанията на кораба започваха да изпъкват все по-ясно и съвсем точно.
— Вие рисувате почти като истински художник — възкликна Ориса.
— Ласкаете ме — отговори й той с безразличие.
— Никога не съм рисувала добре — не обърна внимание на забележката му тя. И продължи с възхищение да наблюдава как пред очите й корабът просто оживяваше на страницата на албума.
— Какво е тогава вашето хоби? — попита майор Мередит.
— История и литература — отговори тя кратко и сериозно.
— Разбрах, че обичате история — отбеляза той.
— Какво ви е накарало да мислите така? — попита Ориса и веднага помисли, че е разрешила разговорът да премине границите на доброто възпитание и да стане твърде личен.
Майор Мередит не отговори на въпроса. Вместо това продължи да рисува. Когато свърши, той й подаде албума и каза:
— Трябва да обясните на Нийл, че „Агамемнон“ заменя стария дървен военен кораб, който носеше същото име. Той бе засегнат сериозно в битката при Севастопол.
— Наистина ли? — попита Ориса с блестящи очи. — Винаги ми е било интересно да зная нещо повече за тази битка.
— Както обикновено се биехме с руснаците — отговори той кратко.
— Сериозно ли е положението в Индия? — промени тя темата на разговора.
Въпреки решението си да не показва особения си интерес към военните проблеми, не можа да се въздържи да зададе така интересуващият я въпрос.
— Много сериозно. Но това не се знае от много хора — отговори той с неочаквано твърд глас. След това сякаш не искаше да каже нищо повече, отиде до парапета, на който Нийл се беше облегнал и наблюдаваше с отворена уста бойния кораб.
Майор Мередит размени няколко фрази с детето, разказа му за кораба и обясни значението на цветните флагчета. След това без да каже нищо на Ориса, той си тръгна.
Целият следобед Нийл не се отдели от красивата рисунка.
Рано сутринта на другия ден пристигнаха в Александрия. Тук имаше какво и да се види, и да се нарисува. За голямо разочарование на Ориса лейди Критчли реши, че Нийл не трябва да слиза на брега, за да не се зарази с някоя опасна болест. За разлика от почти всички пътници, които слязоха да разгледат града, тя трябваше да остане при момченцето.
Помисли, че не трябва да съжалява за това. По-добре да благодари на съдбата, че й помогна да предприеме това пътуване. Ако през него се наложеше да преживее малки разочарования, те напълно се компенсираха с това, че се беше освободила от опеката на мащехата си.
Когато пристигнаха в Порт Саид, Ориса отново трябваше да преглътне разочарованието да остане на борда на кораба, макар че за вечеря всички се бяха върнали, тъй като най-късно в девет параходът трябваше да продължи бавно пътуването по Суецкия канал.
Както обикновено преди вечеря, всички бяха насядали в голямата дневна. Майор Мередит се появи последен и Ориса веднага забеляза, че се е случило нещо важно. Не можеше да обясни какво я накара да мисли така, може би нещо в държанието му или изразът на лицето бяха по-различни от обикновено.
Когато седна на масата, майорът се обърна към генерала и каза съвсем тихо, макар че всички го чуха отлично:
— Сигурно бихте искали да узнаете, сър, че Хартум е паднал.