— Не мога да повярвам! А какво е станало с генерал Гордън?
— По все още непотвърдени съобщения е бил убит.
Генералът удари с юмрук по масата.
— Ако някой трябва да поеме отговорността за това безобразие, това е министър-председателят! — каза той извън себе си от ярост. — Той носи вината за огромното закъснение, с което изпрати в Судан Експедиционния корпус.
— Винаги съм казвала, че на седемдесет и седем години господин Гладстон е твърде стар за този пост — намеси се язвително лейди Критчли.
— Бедният генерал Гордън — проплака госпожа Онзлоу. — Беше толкова смел и така уверен, че Хартум няма да падне!
— Нашите войски трябваше да стигнат навреме, за да му помогнат — възкликна полковник Макдугъл. — Ситуацията, в която попаднахме по собствена вина, е позорна.
— Мисля че трябва да се въздържаме да правим прибързани заключения — прекъсна емоционалните излияния майор Мередит. — Сигурно войските от Експедиционния корпус са се сблъскали с неочаквани трудности по пътя си през реката.
— Какво ще стане сега? — Генералът огледа околните с недоумяващ поглед.
— Нямам представа, сър — отговори майор Мередит, към когото бе отправен въпросът.
— Мислите ли, че сър Чарлз и майор Кичънър ще отстъпят?
— Трудно е от далеч да се предвиди какво ще предприемат. Всичко зависи от това с какви войски разполагат, съществува ли възможност армията на Махди да бъде пресрещната и разгромена и много други.
— Сган! Туземци, въоръжени с копия! — възмущаваше се генералът презрително.
— Трябва да се съгласим, че Махди е природно надарен военен. И не трябва да забравяме, сър, че това е война на религиозна основа. Когато се бият в името на своя бог, войниците се превръщат в истински фанатици.
„Това е абсолютно вярно“ — помисли си Ориса. Дали генералът или двамата полковници биха могли да разберат като майор Мередит, че човешката вяра в правотата на една кауза придава огромни сили.
Новината за смъртта на генерал Гордън помрачи настроението на масата и Ориса с облекчение напусна компанията веднага след като се нахрани.
Домакинът не бе забравил обещанието си. Сред пътниците в трета класа бе намерил един индиец, който се казваше господин Махла и който работил като преподавател в един от лондонските колежи. Беше на около петдесет и пет години и се връщаше със семейството си в Индия.
Бе родом от Бенгал и кожата му имаше съвсем тъмен цвят. Гъстата му блестяща черна коса бе гладко вчесана назад така, че откриваше изящните му черти. Изглеждаше уморен и много по-стар от годините си. Умните му очи бяха изпълнени с отчаяние.
Ориса разбра, че е в почти безизходно материално положение. Но когато предложи да му плати за уроците малко повече, отколкото договорил домакинът, той отказа с вид на накърнено достойнство. Не можел да отстъпи от постигнатата договореност.
За Ориса бе истинска наслада да говори с него на превъзходен урду. Съвсем скоро се увери, че не е забравила езика на детството си. Трябваше само да разшири речниковия си запас, тъй като интересите й сега излизаха от рамките на думите, с които си бе служила като дете.
Беше истинско удоволствие да обсъждат развитието на събитията в Индия през последните години. Още по-интересни бяха разговорите, свързани с индийската философия и религия. Именно това бе преподавал в Англия господин Махла. Само за няколко урока Ориса научи толкова неща за будизма, хиндуизма и исляма, за които при друг учител щяха да са й необходими едва ли не месеци.
Индийците се отличаваха с разговорливостта си. Тъй като не бяха определили точната продължителност на уроците, когато се приготви да тръгва от поредния интересен разговор, Ориса разбра че преваля полунощ. В каютата завари малкия Нийл дълбоко и спокойно спящ. Някакъв вътрешен импулс я накара да вземе сребърния индийски шал и да излезе на палубата. Докато вървеше по дългите коридори, дочу смях и разговори от пушалнята. По-нататък зърна няколко пътници, съсредоточени в игра на карти. Голямата дневна бе празна, сигурно генералът и лейди Критчли отдавна спяха.
Когато най-после излезе под открито небе, тя се приближи до парапета и се облегна, загледана в нощта. Следвайки малкото пилотно корабче със зелени и червени светлинки, което ги водеше през Суецкия канал, параходът се движеше толкова бавно, че тя имаше чувството, че бе спрял. Не се чуваше дори шумът от машинното отделение.
Докъдето стигаше погледът й се разстилаше безмълвието на пустинните пясъци. На небето ярко блестяха звезди, а луната осветяваше пейзажа с призрачна светлина.
Беше толкова красиво, че от устата на Ориса се изтръгна неволна въздишка. Сякаш това, което виждаше, бе част от света, за който бяха разговаряли с нейния индийски учител. Без нуждата от каквито и да било обяснения разбра стремежа на вътрешното „аз“ на всеки човек към съвършенството на природата.