Не беше ли обаче виновна тя със своите приказки за самотата. Тя имаше предвид душата, а той бе разбрал, че се отнасят до тялото й.
Спомняйки си разговора, който водиха преди да я целуне, Ориса разбираше, че майор Мередит я смята за лека жена, която изневерява на съпруга си. Която не пропуска възможността да пофлиртува с всеки непознат, стига да й се отдаде възможност.
„Срамна история!“ — повтаряше си тя, заровила глава във възглавницата, сякаш да се скрие от себе си.
Не можеше да се сърди на никого за държанието на майор Мередит към нея. Освен може би на мащехата й, която я изгони и по този начин я принуди да потърси закрила при брат си.
Все пак как би могла да предположи, че от всички пътуващи до Индия кораби майор Мередит ще предпочете да се качи точно на „Дорунда“? Как съдбата я бе свързала със семейството на генерал Критчли, което правеше невъзможно да го избягва през дългото пътуване?
Това, което трябваше да знае със сигурност, бе, че тези пронизващи стоманеносиви очи не могат да бъдат излъгани. За кой ли път мислено се връщаше към срещата на стълбите в квартирата на Чарлз. Даваше си сметка, че напразно се е надявала, че сянката ще скрие лицето й от зорките му очи.
„Живяла съм в рая на глупците“ — помисли тя. Не можеше да даде никакво обяснение, да направи каквото и да е, за да промени нещата.
Най-потресаващ от всичко обаче бе фактът, че когато устните на майор Мередит се впиха в нейните, тя не направи опит да се освободи. Как можа да се държи така безпомощно и покорно? Защо изостави гордостта и чувството си за благоприличие? Защо се бе държала така, като че ли наистина бе такава, за каквато той я мислеше? Защо не реагира като младо и невинно момиче, каквото всъщност бе.
Не можеше да намери никакво обяснение на поведението си. Даваше си сметка, че ако бе продължил да я целува, досега щеше да бъде в ръцете му. Не можеше да обясни странното чувство на сигурност, което не бе изпитвала от вече почти забравеното си детство.
„Всичко това е част от… въображението ми!“ — каза си Ориса. Но нещо дълбоко в нея не се съгласяваше с тези думи.
Връхлетя я мисълта, че утре няма да може да избегне срещата с него, ще трябва да седне да се храни на същата маса, да се държи съвсем естествено, когато знаеше какво мисли той за нея — че няма чест и достойнство.
— Това няма да мога да го понеса — каза тя тихо на глас. Ала знаеше, че няма какво друго да стори. Бе хваната в жестока примка. За нея параходът се превърна в клетка, от която нямаше да може да излети!
Мина й една луда мисъл: да се хвърли във водата и с плуване да стигне до брега, а оттам да изчезне в пустинята. Но знаеше, че всичко това е фантазия.
Действителността щеше да настъпи с утрешния ден. Тогава тя трябваше да застане лице в лице с майор Мередит, знаейки, че е отстъпила на волята му, без да се е обидила от начина, по който той се бе отнесъл към нея.
„Сигурно не съм била с всичкия си!“ — помисли тя. Ако това обаче бе лудостта, то тя бе изключително приятна. Никога не си бе представяла, че може да съществува нещо толкова зашеметяващо и очарователно.
Никога не бе предполагала, че цялото й същество ще затрепти само от докосването на устните на един мъж до нейните. Или, че цялата красота на света би могла да се побере в едно усещане, което прониза тялото й по начин, като че ли то не беше нейното собствено тяло, а принадлежеше на него.
— Не, това не би могло да е истина! Да се е случило с мен! — извика тя в отчаянието си на глас, без да помисли, че ще събуди спящото дете.
Обаче знаеше, че е истина.
И не можеше да направи нищо.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Рано на другата сутрин Ориса отиде при лейди Критчли.
— Мисля — каза тя, — че Нийл ще се храни по-добре в каютата. Когато около него има много хора, той се разсейва, а преди да стигнем в Индия трябва да наддаде поне един-два килограма.
— Това е добра идея — съгласи се съпругата на генерала.
След като успя по този начин да избегне срещите с майор Мередит на закуска, тя не изпита особени угризения на съвестта, когато обяви, че ще се храни с детето.
До Бомбай им оставаха само седем дни. Ако внимаваше, сигурно щеше да успее да избегне една неминуема среща с майора. Сети се, че той излиза на чист въздух рано сутрин, когато повечето от пътниците още спяха.
Никой не знаеше с какво се занимава, че прекарва толкова дълго в каютата си. Сигурно бе свързано с неговите доклади или нещо подобно. Или със злепоставянето на колеги офицери като брат й Чарлз.
При мисълта за това би трябвало да изпита омраза към него, но с ужас разбра, че е невъзможно. Само като се сетеше за начина, по който я бе целунал, по цялото й тяло се разливаше онази странна топлина, която я превърна в негова пленница. Единственият изход бе да не мисли за него, стига да може да изпълни решението си.