Започна да отделя цялото си внимание на Нийл. Когато излизаха заедно да поиграят на палубата, винаги около тях имаше много хора, а от майор Мередит нямаше и следа. Нийл харесваше игрите на открито и тя го учеше на бадминтон. От игралната зала взе една колода карти, с които строяха картонени замъци.
Албумът, в който малкото момченце оцветяваше рисунки за подарък на майка си, бе почти изпълнен със странни животни и хора, които вместо ръце и крака имаха нещо като пръчки, а на мястото на лицата — кръгчета. Нито една от тях не можеше да се сравни с изящната рисунка на военния кораб, направена от майор Мередит.
Ориса бе приключила работата по ушиването на малкото нови дрехи, както и по подновяването на някои от старите, които вече не изглеждаха така безнадеждно старомодни. Когато ги обличаше, й придаваха изящество и елегантност, за които голям дял се падаше на идеалната й фигура.
За щастие тя намери в библиотеката на парахода достатъчно книги, които искаше да прочете; но често се улавяше, че стои загледана в страниците, без да е прочела нито една дума.
В Червено море бе непоносимо горещо. Една вечер стана така задушно, че даже господин Махла се оплака. Ориса си помисли, че биха могли да проведат урока на палубата. Вече бе късно и сигурно нямаше да срещнат много хора.
И наистина, докато стигнаха до двата стола, намиращи се на най-горната палуба, не срещнаха жива душа. Те седнаха удобно и известно време се наслаждаваха на подухващия леко бриз.
Звездите отново хвърляха мистична светлина, а отражението на осветения параход върху почти неподвижната водна повърхност бе фантастично.
— Радвате ли се, че се връщате в родината си? — попита тя на урду.
Той поклати отрицателно глава.
— Не? — не можеше да повярва тя на отговора му.
— Аз исках да остана в Англия — отговори господин Махла. — Положението ми в колежа бе много добро. Преподавателската работа бе интересна, имах много приятели.
— Тогава защо се връщате?
— Защото трябва! Баща ми почина и сега аз съм главата на семейството. Трябва да поема грижата за майка си, четиримата братя и трите сестри, които имам, както и за техните деца.
— Искате да кажете, че няма да можете да преподавате повече?
Той кимна утвърдително, а очите му бяха пълни с тъга.
— Имаме малко земя. Като я обработваме, ще имаме с какво да преживеем.
— Но това значи, че всичките ви знания ще останат неизползвани!
— Това е моята карма, т.е. моята съдба.
— Наистина ли вярвате, че нямате право на собствен избор в случай като този?
— Никакво.
— Не мога да повярвам. Нима искате да кажете, че съдбите ни са предопределени и ние не можем да направим нищо, за да ги изменим?
— Това е основното в моята вяра — отговори с примирение този така интелигентен и умен индус. — Нашата съдба е написана на дланите на ръцете ни.
— Чувала съм да се говори за това, но трудно мога да допусна, че е така.
— Тогава погледнете линиите на дланта си — предложи господин Махла. — Всички те са различни. Няма две човешки същества, с еднакви линии на дланите. По този начин е записана историята на всеки живот. Ето, това е линията на съдбата, очертана съвсем ясно.
— Можете ли да разшифровате собствената си съдба? — заинтересува се Ориса. — Можете ли да кажете какво да очакват от съдбата си другите хора?
— Понякога — отговори той скромно.
Тя протегна към него лявата си ръка с обърната нагоре длан. Индусът се наведе и я разгледа внимателно и съсредоточено.
— Нима не виждате линията на съдбата си, която е толкова дълга и ясно очертана? По нея може да се съди не само за вашата упоритост и силата на характера ви, но също така че животът ви е предопределен. Вашата душа е много стара, госпожо Лейн.
— Какво искате да кажете? — попита тя с възбудено любопитство.
Когато той се наведе съвсем близо до дланта й, за да разгледа по-внимателно преплитащата се мрежа на най-различни линии и бръчици, между тях падна една тъмна сянка.
Беше майор Мередит. Стоеше вкаменен и ги гледаше със странен поглед, за който Ориса бе сигурна, че изразява постоянно нарастваща ярост.
— Вие нямате право да идвате на тази палуба! — каза той грубо на господин Махла.
За миг Ориса и индийският й учител замръзнаха. После господин Махла се изправи, обърна се към Ориса с обикновения си прощален поклон и бавно тръгна, преди Ориса да успее да го спре.