Търговци продаваха плодове, деца размахваха въртележки, някои държаха хвърчила. И навсякъде се плискаше море от красиви лица с огромни влажни кафяви очи.
Над цялата тази картина огненото слънце сипеше жар и топлината обгръщаше всичко като в златна мараня.
— Някой посрещна ли ви, госпожо Лейн — попита глас, който разпозна веднага.
— Каретата ще ме чака… извън пристанището — излъга тя.
— Тогава да кажа ли на носача да отнесе багажа ви?
— Благодаря ви, ще се справя сама — отговори Ориса със студен и безразличен глас.
Изпитваше неприятното чувство, че майор Мередит се опитва да научи нещо повече за мистичния й съпруг, да се убеди, че няма да остане сама на произвола на съдбата.
Бе си взела довиждане с генерала и съпругата му още на кораба. Майката на Нийл се качи на палубата, за да посрещне дългоочакваните пътници. Беше експанзивна млада жена, която заговори:
— Не зная как да ви се отблагодаря, госпожо Лейн. Мама каза, че благодарение на вас Нийл е укрепнал и през цялото пътуване се е държал като ангелче.
— Той е едно мило малко момче — отвърна Ориса с нескрита обич в гласа.
— Вие имате ли деца?
— Не.
— Помислих, че може би имате — обясни с усмивка майката на Нийл, — след като сте се справили така добре с моя син. Още веднъж ви благодаря.
— За мен бе истинско удоволствие да се грижа за него.
Скоро след това се появиха множество войници и офицери, като първите се погрижиха за багажа, а вторите съпроводиха генерала до каретата му.
Тези мисли преминаха като светкавица през ума й. Отново я обхвана страх, че майор Мередит може да настоява да я придружи до мястото, където я чака каретата й. Тя побърза да му подаде ръка.
— Сбогом, майор Мередит.
— Но защо, може да се случи пак да се срещнем. Често идвам в Бомбай.
— Едва ли.
Усети че бе груба и добави:
— Ние с моя съпруг не водим светски живот.
— Тогава да не ви досаждам повече. Довиждане.
По извивката на устните и погледа на очите му почувства, че той е разбрал желанието й да се отърве от него. В този миг една голяма, натоварена с багаж кола ги раздели с шума от виковете на носачите, които й проправяха път в тълпата. Ориса използва случая и като се обърна забърза, без повече да погледне към майора.
„Сигурно наистина повече никога няма да го видя“ — помисли си тя. Ала кой знае защо тази мисъл не й достави никакво удоволствие.
Скоро стигна до мястото, където имаше множество наемни коли. Кочияшите й предлагаха услугите си. Носачът й избра един от тях, постави багажа на свободното място и благодари за получения бакшиш.
— Накъде отива мемсахиб? — попита я наетият кочияш.
— На гара Виктория. Но минете по крайбрежния булевард — отговори Ориса.
И по-рано като малко момиченце бе идвала в Бомбай. Красивият залив все така блестеше и в маранята на жегата създаваше впечатление за нещо илюзорно. Огромни постройки се издигаха успоредно на морето, отделени от него с неравен път.
Всичко й беше така познато просто защото представляваше част от детството й. Стори й се, че твърде бързо стигнаха до гарата. Там имаше огромно стълпотворение, на пръв поглед изглеждаше невъзможно човек да си пробие път. Сети се, че веднъж купил си билет, индиецът не се интересува от часа на тръгването на влака. Отиваше на гарата и чакаше. Понякога с цялото си семейство, даже дни преди заминаването. Постилаха завивките си на перона, там готвеха, миеха се на гаровата чешма. Налагаше се железопътните служители да ги заобикалят, а когато това бе невъзможно, просто ги прескачаха.
Ориса отиде до гишето за билети и след като чака известно време, помоли за един билет първа класа до Делхи. Попита в колко часа е следващият влак, тъй като бе пропуснала сутрешния, който стигаше най-бързо. Оказа се, че трябва да чака до вечерта. Това нямаше да я затрудни. Щеше да си купи храна, а сред толкова хора времето щеше да отлети незабелязано.
Носачът, който нае кочияша, бе готов да не прави нищо друго, освен да се грижи за багажа. Освободена от това задължение, Ориса приседна и започна с интерес да разглежда всичко около себе си.
На перона освен хора имаше кози, кокошки, кучета и даже една свещена крава. Отказа предлаганите й люти местни храни, но не можа да устои на кокосовия орех, горната част на който отвориха пред нея. Прохладната течност й дойде добре в парещата жега, тя се отпусна и дори задряма.