Когато Ориса бе пътувала с баща си, носеха свое спално бельо и храна. Той изпращаше по телеграфа нарежданията си и със спирането на влака се появяваше облечен в бяло индиец, който носеше храната върху покрит с кърпа поднос.
Сега не можеше да си разреши да пътува по този начин. Не можеше да изхарчи всичките си пари за това пътуване. После нямаше да може да си позволи да отиде където и да е или да си купи нещо.
— Ще пътувам втора класа — повтори решително Ориса и подаде на облечения в униформата на Чилтърнс човек цялата си кесия.
Не се поколеба нито за миг да го направи, тъй като индиец, приет в този изключително благороднически батальон, би трябвало да е безкрайно честен.
След това се отправи към чакалнята за дами. Тя бе удобна и Ориса използва възможността да свали от себе си последните следи от полепналата по дрехите й прах във влака от Бомбай, макар да знаеше, че по Пенджабската северна железопътна линия ще бъде още по-мръсно. Ала поне щеше да тръгне чиста.
Когато излезе обратно на перона, старшината я чакаше с купения билет. Изглеждаше толкова представителен и сериозен, че бе доволна, че ще пътува с него. Защото някой можеше да се заинтересува защо пътува сама. А когато я придружаваше старшината, нямаше да възбуди ничий интерес.
Влакът се появи на коловоза. Вдигна се същата глъчка, смут и блъсканица, на които вече бе присъствала в Бомбай.
Пътуващите англичани вървяха гордо по перона, следвани от купища прислужници и носачи, натоварени със спални завивки и ракети за тенис, стикове за поло и пръчки за крикет.
Ориса се качи и успя да заеме пак ъглово място. Този път седалката не бе толкова удобна, разполагаше с по-тясно пространство, а и хората в купето бяха повече. Всички, освен нея, бяха индийки.
Точно срещу нея седеше дребничка, красива жена, окичена с много бижута. Сигурно бе персийка. Спомни си, че обикновено индийките пътуваха, накичени с всичките си бижута, защото нямаше къде да ги оставят.
Не беше трудно персийците да бъдат различени сред другите индийци. Последователи на пророка Зороастра, те бяха дошли в Индия, за да избегнат кланетата на мюсюлманите. Обикновено бяха богати и живееха предимно в Бомбай.
Красивата персийка имаше много куфари и с тръгването на влака опита да ги подреди, но настъпи края на розовото си сари и го разкъса. Възкликна от досада. Ориса използва случай и се обърна към нея на урду.
— Колко жалко за красивото ви сари. Нека го зашия.
Персийката я погледна с изненада. Докато младата англичанка ровеше в една от чантите си за игла и подходящ цвят конец, всички в купето започнаха да обсъждат малкия инцидент.
Беше толкова неприятно, казваха пътничките. Носачът не подредил багажа както трябва, багажниците били много високи, не можело да се очаква сама жена да се занимава с такива тежки куфари. Изобщо влакът бил пригоден само за мъже.
Пътничките се надпреварваха да изказват своето мнение. Създаде се атмосфера, която по своята непринуденост се различаваше коренно от тази, която задушаваше Ориса по време на пътуването от Бомбай до Делхи с английските й спътнички.
Ориса заши толкова сръчно скъсаното място, че изящните бодове изобщо не се виждаха, а краят на чудесната материя стана като нов.
— Благодаря ви за помощта — възкликна персийката.
— Няма защо — усмихна се Ориса.
Скоро в купето се водеше оживен разговор, в който участваха всички пътнички. Разказваха за децата и мъжете си, за трудностите при намирането на подходящи домакински и хранителни стоки, за жегата и недостига на вода и за какво ли още не. Мелодичните им гласове звучаха като на малки птички, пеещи в клетката на купето.
Единствената от тях, която знаеше малко английски, бе персийката.
— Имам неголям магазин — каза тя на английската си спътница. — Клиентките ми са предимно богати индийки. Обаче често при мен идват и англичанки, които купуват сарита за подаръци на приятелки в Англия.
— В Англия няма такива красиви платове — каза Ориса с усмивка.
— Вашата рокля е много красива — отбеляза персийката, като я разглеждаше с любопитство.
— Шила съм си я сама — обясни момичето. Това предизвика истинска сензация. Помолиха я да стане, за да могат да се полюбуват на резултата от работата й. Опипваха плата, правеха й комплименти. Беше много забавно и съвсем по женски.
Когато влакът спря на поредната спирка, Ориса реши да слезе да си купи нещо за ядене. Но спътниците й не искаха и да чуят за такова нещо. Поканиха я настоятелно да сподели това, което те бяха взели със себе си.