Магазините за дрехи привличаха с топове плат, натрупани върху откритите към улицата рафтове. Направо на паважа бяха наредени пъстри парчета памучни платове с дължината на сари.
На изнесени пред магазините сергии се продаваха накити, изработени от злато и сребърен филигран. До тях бяха разположени кошници, пълни с най-различни плодове. Дребни търговци излагаха стоката си направо върху земята.
Ориса се разсмя от сърце, когато една свещена крава започна да опитва от грижливо подредените на една сергия плодове и зеленчуци. Нещастният собственик я гледаше безпомощно — религиозното суеверие не му позволяваше да я прогони.
Сред тази пъстроцветна тълпа бавно се движеха рикши и биволски каруци. На поставен почти в средата на улицата стол бръснар подстригваше клиента си. До него писар с поставена на коленете му дъска пишеше, заобиколен от неграмотни съграждани.
Навсякъде бе пълно с кози, крави, кучета, коне и хора. Много, неизброимо много хора!
Скоро каруцата, управлявана умело от старшината, напусна Пешавар. Тръгнаха по един прашен път, от двете страни на който растяха редки дървета. Зад тях се виждаха плодородни, добре напоявани ниви, засадени с различни култури. По пътя си на изток и все на изток щяха да минат само през няколко малки селца. След тълпите на града пътят изглеждаше съвсем безлюден.
За сметка на това прелитаха цели ята птици. Ориса си спомни, че в тази част на страната имаше повече различни видове птици, отколкото на огромната територия на цяла Индия.
— Успяхте ли да научите нещо ново, докато бяхме в града? — попита Ориса и отпусна края на сарито, с който прикриваше лицето си — вече нямаше кой да я види.
— Само слухове, мемсахиб — отговори сикхът. — Но в тях винаги има някаква частица истина.
— С други думи, няма дим без огън — усмихна се Ориса, като си спомни известната поговорка.
— Започвам да се страхувам, че сахиб полковник ще ми се разсърди, че съм довел мемсахиб на толкова опасно място — довърши той мисълта си.
По интонацията, с която произнесе думите, Ориса разбра, че идеята за такова неодобрение от страна на любимия му полковник го измъчва. Затова му каза успокоително:
— Обещавам ви, старшина, че ако чичо ми се ядоса, ще направя всичко възможно, за да излее гнева си върху мен. Аз ви принудих да ме вземете със себе си. И когато полковникът научи защо, ще разбере и няма да имате никакви неприятности.
Обещанието й като че ли подобри настроението му. Когато след известно време спряха в едно селце да напоят коня и купят плодове за себе си, той изглеждаше решен да продължат пътуването си.
— Научихте ли нещо повече? Положението по-лошо ли е? — започна да го разпитва тя, когато поеха отново по пътя и никой не можеше да ги чуе. Попита, защото го видя да разговаря с местните жители докато даваха вода на коня.
Ориса си спомни докладите за внезапни нападения и рейдове, публикувани в английските вестници и списания през последните години. Руснаците размахваха оръжие във всички страни, които граничеха със северозападните райони на Индия.
През 1880 година Абдурахман хан бе признат за емир на Кабул. В замяна на това той от своя страна се съгласи англичаните да контролират външнополитическите му връзки. Изразяваха се надежди, че това ще доведе до относително спокойствие. За съжаление обаче подобен оптимизъм можеше да се проявява за съвсем кратко време.
Пътуваха още дълго. Наложи се Ориса да отвори платнената торба и да извади топлия шал, който бе взела от куфарите и който бе използвала по време на пътуването си от Лондон до Тилбъри.
Пред тях се разстилаше потъналата във вечерен здрач плоска равнина, но в далечината се издигаха все още огретите от слънчеви лъчи планински върхове. На няколко пъти срещнаха сякаш плуващи в прахоляка камили, тръгнали към Пешавар като насочващи се след дълго плаване към пристанището кораби. Звънчетата на шиите им подрънкваха весело, докато постепенно изчезваха в обратната посока.
Ориса си помисли, че камилските кервани сигурно идват от Афганистан и са преминали през зоната на военните действия. А може би пътуваха от Русия и бяха преминали през Окс (Аму Даря) и Хиндукуш. Тези огромни разстояния й се струваха толкова страшни, че инстинктивно потрепери.
Старшината помисли, че й е студено, и се опита да я успокои:
— Няма да пътуваме още много, мемсахиб:
— Къде ще пренощуваме? — попита тя, като разбираше много добре, че за един ден не могат да стигнат до Шуба.
— В едно ханче, мемсахиб.
Изведнъж слънцето се скри зад далечните върхари. Нощта обви земята като в було от пролетни паяжини в синьо. От Киберския проход задуха остър ветрец. Добре че само след няколко минути стигнаха до ханчето, което беше малко и очевидно бедно. В подобни паянтови постройки обикновено имаше само най-необходимото. Повече от пътниците носеха със себе си всичко, което искаха да имат като удобство за през нощта.