Веднага подкараха в посока на издигащите се планини. Високо в облаците се забиваха заснежените им върхове. Небето бе кристално ясно, а въздухът все още пазеше нощната прохлада.
Пътят беше лош, на места отнесен от последните дъждове, напълнили реките, които прекосяваха. Ала отпочиналият си през нощта кон крачеше бодро и равномерно.
Пътят започна да се изкачва стръмно и да прави резки завои. Скоро от двете им страни се проточи стената на планините, а пътят от прашен стана каменист.
Ориса имаше странното усещане, че човекът до нея, който държеше поводите на коня, е вътрешно напрегнат и разтревожен. За да отвлече вниманието му и да го разсее, тя започна да го разпитва за неговото семейство. Попита го дали харесва войнишкия живот.
— Аз принадлежа телом и духом на този начин на живот.
Ориса знаеше, че сикхите са отлични войни. През 1849 г. английските войски бяха спечелили битката с тях след поредица от извънредно тежки сражения. За сметка на това по време на сипайските въстания те бяха останали лоялни на англичаните.
Това бяха доволни от живота и щастливи хора. Религията им съчетаваше ислямски и хиндуистки вярвания. Според нея пред Бога всички бяха равни. Ориса обаче вече бе забравила, ако изобщо в ранното й детство някой й бе разказвал за техните религиозни обреди.
— Ние сме добродушни — започна да обяснява старшината не на английски, а на урду. Искаше дори когато са сами да изпълняват стриктно ролите си.
— Какви обреди изпълнявате? — попита Ориса.
— Всеки сикх се заклева да пази петте К-та.
— Какво означава това — недоумяваше тя.
— Кеш — никога да не режеш косата си; кангха — да имаш гребен в косата си; качха — да носиш къси военни панталони; кара — на ръката си винаги да носиш стоманена гривна и кирпан — сабя или остър нож да носи всеки винаги на кръста си.
— Не е особено трудно да се запомни — усмихна се Ориса. — Когато порасне много дълга, косата не ви ли пречи?
— Някои недоволстват. Но който носи косата си дълга още от детство, свиква с нея. В края на краищата на жените не е по-лесно да се оправят с дълги коси. Нали?
— А какво ви е забранено?
— Не трябва да пушим и да употребяваме алкохол — отговори старшината. — Идеалът за всички, изповядващи нашата религия, е щастлив брачен живот. Той е разрешен дори на нашите учители — гуру.
— Баща ми е разказвал, че сте прекрасни бойци — спомни си Ориса.
— Най-свещеният, най-почитаният във всяко сикхско семейство предмет, е сабята.
Това тя бе виждала с очите си. Като дете в Лахор често бе срещала сикхи, които вървяха по улиците със закачени на кръста големи, понякога неудобни саби. Поколения наред те се предаваха от баща на син.
Пътят ставаше все по-стръмен. От време на време им се налагаше да спират, за да може конят да отпочине. По обяд слънцето напече толкова силно, че бе невъзможно да се пътува. Ориса слезе и поседна под сянката на един хималайски кедър.
Облаците, които сутринта се бяха скупчили над далечните планини, сега бяха изчезнали. Небето бе брилянтно прозрачно и съвсем чисто. Бе краят на зимата. През следващите месеци температурата щеше да се повишава с всеки изминат ден, докато мусоните през юни донесат дългоочакваната прохлада.
Все още край пътя имаше дървета — хималайски кедри, обикновени хвойни и кленове. Склоновете на околните хълмове бяха покрити с храсти. Върховете им се издигаха, отрупани с грамади скали, захвърлени сякаш от някакъв гигант при опит да покаже херкулесовата си сила.
Каручката продължаваше да се полюшва по неравния път. Въпреки задухата Ориса започна да се унася в дрямка. Постепенно се откъсна от заобикалящата я действителност. Само подсъзнанието й регистрираше тропота на конските копита и поскърцването на колелата.
Пътят ставаше все по-каменист. След поредната почивка, която използваха, за да се нахранят, потеглиха отново. Сега срещаха много по-малко пътници и на все по-големи разстояния.
— Обстановката тук изглежда съвсем спокойна — каза Ориса, просто за да наруши мълчанието.
— Да се надяваме, че наистина е така, мемсахиб — отговори уклончиво сикхът. Неизвестно защо гласът му звучеше тревожно.
По едно време някъде много, много далеч се дочуха изстрели. Чуха ги и двамата. Когато обаче едновременно вдигнаха глави и се ослушаха, не чуха повече нищо. Ориса дори не бе сигурна дали това не е било шум от срутващи се в планината камъни.