Продължиха по-нататък. Пътят ставаше все по-каменист. Скалите от двете им страни се издигаха все по-високи и по-високи. Пътят се виеше край една рекичка, която се спускаше надолу. При всяко съприкосновение на пръските със слънчевите лъчи се разгаряха ярките огньове на всички цветове на дъгата. Много скоро, когато настъпеше безжалостната жега, от бълбукащата рекичка щяха да останат само тъмни кални локви и грозно, покрито с камъни корито.
Конят вървеше неуморимо, макар че товарът му бе тежичък и никак не му бе лесно да се изкачва по каменистата почва. Може би и той усещаше, че на края на пътя го очакват обилна храна и удобна конюшня. Каквато и да беше причината за неговата издръжливост, Ориса бе уверена, че заслужава цената, заплатена на момчето за него.
Старшината й бе обяснил с голямо неудобство, че парите, които му бе дала, са се свършили.
— Не се изненадвам — успокои го тя. — Даже съм сигурна, че ви дължа някаква сума. Само трябва да ми кажете колко трябва да ви върна и съм сигурна, че чичо ми ще ви се издължи.
— Благодаря, мемсахиб — отговори воинът с достойнство. Бе повече от ясно, че само безграничната гордост не му е позволила да й поиска допълнително пари.
— Бихте ли ми разказали за Шуба — помоли тя и деликатно отклони темата.
Освен това имаше желание да разговарят дори само за да чуват звука на собствените си гласове. Пустотата на пътя и неясните очертания на планинските зъбери, притиснали ги плътно от двете страни, бяха зловещи и предизвикваха у нея странен страх.
— Не съм бил там досега — отговори той по-тихо от обикновено, сякаш се страхуваше, че някой може да ги чуе.
— Крепостта стара ли е?
— Не, мемсахиб. Обаче не се използва често.
Дори само това бе достатъчно, за да й даде да разбере, че положението е много сериозно. Спомни си постоянните оплаквания, че армията не разполага с достатъчно войници, за да охранява границата. Фактът, че сега изпращаха допълнителни поделения дори в малко използвани крепости, можеше само да означава, че властта се презастрахова срещу евентуални неприятности.
Замълчаха. Каручката продължи да се полюшва, копитата на коня чаткаха ритмично по камъните. Денят започна да преваля и слънцето клонеше към залез, когато най-сетне с нотка на триумф старшината възкликна:
— Шуба!
Той посочи с ръка високо пред тях. В позлатата на залязващото слънце Ориса видя ясно очертаните стени на крепостта и надничащите иззад тях покриви на защитените вътрешни постройки.
Крепостта бе построена по подобие на всички английски крепости. Състоеше се от широка стена, която се издига така високо, че врагът би трябвало доста да се помъчи, ако реши да я прехвърли.
— Стигнахме, старшина! Успяхме! — каза победоносно Ориса.
— Да, мемсахиб.
— Всичко наоколо изглежда толкова мирно и тихо — радостно продължаваше да коментира тя, окрилена от близкия край на пътуването им. Огледа заснежените върхове, надвиснали над крепостта, и разпрострелите се на изток и на запад планински вериги.
— Когато местните племена се бият, не може да се види човек, преди да е стрелял — отговори мрачно професионалният военен.
Ориса си спомни думите на майор Мередит, който бе казал: „Зад всяка скала и храст по северозападната граница е залегнал по един свиреп местен войн, готов всеки миг за непреодолима атака“.
До крепостта им оставаха не повече от пет километра, когато Ориса изпита неприятното и тревожно усещане, че някой ги наблюдава. Дали от двете им страни не се намираха безжалостните местни войни, насочили пушки и готови всеки миг да стрелят по тях?
Сега разбра напълно ползата от преобличането на старшината в традиционните дрехи на местните жители.
— Ако врагът ни дебне — каза тя на глас, — сигурно ще реши, че не заслужаваме дори куршумите им.
— Дано е така, мемсахиб — съгласи се с нескривана тревога в гласа си старшината.
— Сигурно само си въобразявам — прошепна тихо сама на себе си Ориса, за да се успокои.
Въпреки това имаше някакво вътрешно усещане за заобикаляща ги опасност, която може и да възпрепятства пристигането им в Шуба.
За първи път, откакто бяха напуснали Пешавар и бяха предприели опасното пътуване, старшината замахна с камшика, подканяйки коня да ускори хода си. Животното тръгна толкова бързо, че каручката се заклатушка от една страна на друга, а колелата заскърцаха пронизително. Сякаш някой ги преследваше и единствено стените на крепостта можеха да им предоставят сигурно убежище.
Ориса бе принудена да се хване за страничната дъска на каруцата, за да пази равновесие и да не се изтърколи от нея.