Полковникът я гледаше втрещено, сякаш бе непозната, която е загубила разума си.
— Чичо Хенри, аз съм Ориса. Сигурно можеш да ме познаеш въпреки че съм облечена така — извика тя. — Трябваше да дойда при теб! Нямах никаква друга възможност. Жената на баща ми ме изхвърли в снега и Чарлз ме изпрати тук, при теб!
Тя замълча, после го погледна с молба в очите, поизплашена от израза на лицето му.
— Ориса… — каза полковникът с безкрайно учудване. — Наистина ли си ти, Ориса?
— Не изглежда, че се радваш да ме видиш, чичо Хенри — възкликна тя, смеейки се на крайното му изумление. — Какво да правя, като Чарлз обеща да ти изпрати телеграма, с която да ти съобщи за моето пристигане. Обаче по всичко личи, че е забравил. Знаеш колко е разсеян.
Полковник Хобърт я привлече в прегръдката си.
— Мило дете — заговори той със странна нотка в гласа. — Трудно ми е да повярвам, че това си ти! И то невредима!
— Това е благодарение на старшината — обясни му тя. — Не трябва да му се сърдиш, че ме доведе. Заставих го насила. Нямах друг избор.
— Тогава имам честта да ви изразя благодарността си, старшина. Ще ми докладваш всичко по-късно, когато се оправиш и се явиш при мен както се полага. И облечен в униформа.
— Тъй вярно, сър.
Старшината отдаде чест и със стегната стъпка излезе от стаята.
Очите на Ориса все още бяха втренчени в лицето на чичо й.
— Не трябва да ми се сърдиш, чичо — заговори тя умоляващо. — Нали знаеш каква е мащехата ми. Беше пияна, а навън валеше сняг. Сигурно щях да замръзна, ако не се бях сетила да отида при Чарлз, където преспах. Но не можех да остана при него за по-дълго време, тъй като това бяха офицерски квартири и той щеше да има неприятности, ако някой разбереше.
— Не мога да дойда на себе си, Ориса! — започна полковник Хобърт. — Разбираш ли, че наблюдавахме приближаването ви от върха на кулата. И очаквахме всеки момент да ви застрелят!
— Аз го усещах! Усещах, че се намирам в опасност! — развълнува се Ориса. — Но нали все пак нищо не ни се случи!
— Като по чудо! — намеси се до болка познат на Ориса глас.
Ориса се обърна така рязко, че едва не падна от ръцете на чичо си. Не мислеше, че освен чичо й в стаята има още някой. Чак сега забеляза един стол в полумрака на далечния ъгъл на дневната, от който ставаше някакъв човек.
Това бе пръстът на съдбата. На нейната съдба, от която не можеше да избяга. По нейна воля мъжът, за когото мислеше, че никога вече няма да види, отново се появяваше в живота й.
— Не е ли невероятно, Мередит? — чу тя да казва чичо й. — Мога ли да те представя на моята неконтролируема и непоправима племенница, майор Мередит. Запознайте се с лейди Ориса Фейн.
Майор Мередит се приближи до писалището, застана само на няколко крачки от Ориса и я загледа право в очите. Изненадата от неочакваното му появяване остави лицето й без капка кръв. Очертаните й с въглен очи изглеждаха огромни, а червеното бинди върху челото се открои още по-ярко.
Притисна ръцете си с изрисувани по ноктите с къна ритуални знаци към гърдите в отчаян опит да успокои лудия бяг на сърцето си.
— С лейди Ориса вече се познаваме — каза бавно майор Мередит.
— Сигурно чрез Чарлз, нали? — избърза със заключението си полковникът. — И двамата ми племенници — Чарлз и Ориса, са луди глави. Обаче аз ги обичам много.
— Благодаря ти… мили чичо Хенри — прошепна Ориса.
Гласът й трепереше, не можеше да погледне майора в очите.
— Важното е, че сега си тук. И аз не мога да си представя какво, да ме вземат дяволите, ще правя с тебе!
— Защо? Аз няма да ти създавам никакви главоболия.
— Главоболия! — възкликна полковник Хенри Хобърт.
После неочаквано се разсмя.
— Ако положението не беше толкова сериозно, щеше да е изключително забавно — заговори той. — Седим си ние затворени в крепостта. Знаем, че сме обградени. Изведнъж пристигаш ти! С карана от старшината каруца, преминала през това, за което ние, военните специалисти мислим, че е напълно непреодолимата позиция на нашите врагове!
— Искаш да кажеш, че те са били там… зад скалите? — попита тихо Ориса.
— Не само, че бяха там, но и бяха много! — отговори навъсено полковникът.
В това време вратата се отвори и влезе един ординарец.
— Дежурният офицер би искал да ви докладва, сър.
— Идвам да видя какво точно иска — отговори му полковникът. — Мередит, погрижи се за племенницата ми. Сигурно след такова изтощително и опасно пътуване ще иска да хапне и пийне нещо.
След тези думи полковник Хобърт прекоси стаята и излезе.
Ориса протегна ръце, сякаш искаше да го спре. Даже направи една несигурна крачка след него. После разбра, че няма какво друго да прави, освен да остане насаме с майор Мередит.