Чичо й я чакаше в малката гостна, която бе обзаведена типично по английски. Около стените бяха наредени удобни кресла и дивани, а пред тях на малки масички се намираха големи вази с огромни букети ароматни цветя.
Той и другите офицери, които щяха да се хранят с тях, бяха облекли парадни униформи. Сигурно заради това, че тази вечер на масата щеше да има дама. Това бяха един майор, един капитан и двама по-младши офицери. Скоро Ориса разбра, че за тях тя е героиня.
— Вашето идване в крепостта бе изключително смела постъпка! — възкликна възторжено майорът.
Същото възхищение изразяваха и лицата на двамата младши офицери.
— Много ви молим да ни разкажете за всичко от самото начало — каза капитанът. — Пътуването ви дотук преоблечени като индийци ваша идея ли бе или на старшината?
Поднесената вечеря бе особено вкусна. Ориса яде с удоволствие познатата, сготвена по английски начин храна, макар да бе харесала особено къритата, с които бе задоволявала глада си по време на пътуването.
— Колко жалко, че не можем да ви предложим за вечеря месо от някакъв дивеч — каза между другото майорът. — От идването ни тук не можем да се похвалим с големи възможности за ловуване.
Всички се засмяха. Скоро разговорът стана общ и се отнасяше за богатството от дивеч, което можеше да предложи тази планинска пустош.
Ориса слушаше, понякога вземаше участие в разговорите. През цялото време обаче съзнанието й бе заето с мисълта къде ли беше майор Мередит и защо не е на масата.
Не изглеждаше правдоподобно да е предпочел да вечеря в общата столова. Там нямаше да има нито един офицер, тъй като всички те бяха около масата. Въпреки любопитството си, не каза нищо.
От вниманието й не убягна кратък разговор между чичо й и един от младшите офицери.
— Сър, вече получени ли са някакви новини за броя на неприятелските сили към настоящия момент?
— Боя се, че не — отговори кратко полковникът.
— Страхувам се, че майор Мередит ще донесе лоши вести.
Младият човек усети бързия, смразяващ поглед на полковника. Разбра, че бе направил грешка, изчерви се и мълча почти до края на вечерта. Неприятното в целия епизод бе, че в момента около масата се въртяха поне трима местни жители.
Каквото и да означаваше всичко това, колкото и малко да беше, Ориса разбра, че името на майор Мередит е табу. През останалата част на вечерята никой повече не го спомена.
Стрелбата бе утихнала, след като продължи почти час. Всичко тънеше в тишина. Ориса помисли, че възцарилото се мъртвило се понася по-трудно, отколкото невъобразимия шум на безразборната стрелба.
След като вечерята приключи, всички заедно се преместиха в дневната. Полковникът предложи да се съобразят с присъствието на единствената дама и да не я оставят сама докато се наслаждават на традиционната чаша портвайн. Настаниха се на креслата и се опитваха да я забавляват с различни истории. Удоволствието се допълваше от разпаления в камината огън, който пропъждаше появилия се лек хлад.
Чак след като офицерите допиха питиетата си и пожелаха „лека нощ“ на Ориса и чичо й, те можаха да поговорят за проблемите в семейството на младото момиче в Англия. С малко думи тя му разказа колко непоносим и напълно невъзможен бе животът й у дома.
— Нямах никаква представа, че нещата са стигнали чак дотам! — възкликна полковник Хобърт. — Чувствам се виновен, че не се сетих за теб по-рано. Много отдавна трябваше да ти предложа да дойдеш да живееш в Индия при мен.
— Ти нямаш вина за тежкия ми живот през всички тези години. Как би могъл да узнаеш за пълната деградация на баща ми? Все пак аз съм му дъщеря и не можех да ти пиша за това.
— Трябваше да се сетя — продължи да се укорява чичо й. — Обаче през цялото време ме е възпирала подсъзнателно усещаната опасност, че при случай на конфликт моят полк ще бъде първият, който ще изпратят на границата. Както и се случи.
Той отвърна очи, които през целия им разговор бяха вперени в пламъците на огъня в камината, и се усмихна широко.
— Да ти кажа съвсем честно, никога даже не ми е минавало през ума, че тази крепост е подходящо място за едно младо момиче. Ти обаче ми доказа, че не съм бил прав.
— Значи не се сърдиш, че пристигнах просто така… — попита Ориса.
— Как бих могъл, след като разбрах, че това е било единственото нещо, което си могла да направиш при така създалите се обстоятелства. Обичах много майка ти, Ориса. За мен тя бе не само сестра, а най-добрият ми другар. Така израснахме от деца. Бях си дал дума да направя за теб и Чарлз всичко, което е по силите ми.