— Мередит смята, че това не е било просто късмет. Обсадилите ни са искали да създадат у нас фалшиво чувство за сигурност. Мислели са, че ако все пак някой от куриерите успее да се добере до Пешавар, ще докладва, че пътят е свободен — съвсем скоро двама души са пристигнали в крепостта без косъм да падне от главите им.
— Искаш да кажеш, че ако към вас тръгне каквото и да е подкрепление — погледна чичо си и заговори бавно Ориса, — то ще се натъкне на неприятелските войници и ще бъде…
— Ще бъде нападнато от засада! — довърши вместо нея полковник Хобърт. — До крепостта може да се стигне само по пътя, който явно се наблюдава много стриктно. Да бъде изпратено подкрепление значи войниците му да бъдат обречени предварително.
Момичето видя тревогата в очите и усети болката в гласа му.
— Какво тогава би могло да се направи?
— Именно това се опитваме да измислим — отговори той загрижено.
Ориса повече усети с някакво шесто чувство, отколкото разбра, че отговорът по някакъв начин бе свързан с майор Мередит.
Късно вечерта се хвана, че мисли какво ли възможно предложение можеше да направи майорът, за да намерят изход от това изключително опасно положение. Явно никой не можеше да се превърне в птица и да излети от крепостта или да прокопае проход под земята като къртица.
Който и да напуснеше крепостта по друг начин, щеше със сигурност да попадне в ръцете на противника. А да разчита на неговата благосклонност бе абсурдно. Всяка дръзнала да тръгне на помощ на обкръжените военна част щеше да бъде унищожена от скритите от двете страни на пътя коварни и жестоки засади.
Докато мислеше върху тези проблеми, Ориса се унесе в следобедна дрямка, от която обаче не можа да прогони мисълта за майор Мередит.
Тази вечер тя слезе за вечеря ухаеща на жасмин и с уши, заглушени от пукота на стрелбата. В малката дневна бяха само чичо й и майор Мередит.
— Ето те и теб, Ориса! — възкликна полковникът. — Тъкмо се канех да изпратя да те повикат. Знаех, че ще се зарадваш да научиш, че майорът се е завърнал невредим.
— Добър вечер — поздрави спътника си от парахода Ориса, сякаш се намираше на официална вечеря в Лондон.
В отговор майорът се поклони едва забележимо и както й се стори — подигравателно.
Бе облечен в униформа, която явно бе заел от някого. Стори й се малко поотслабнал. Скулите му бяха още по-изпъкнали, а загарът — по-силен. Може би си въобразяваше. На слабата светлина бе трудно да се различат такива подробности.
Тримата седнаха на масата за вечеря. Направи й впечатление, че майорът се хранеше бързо, сякаш бе много гладен.
За разлика от него Ориса едва преглъщаше, въздухът не й стигаше. Бе ли възможно това да се дължи на присъствието на мъжа, който за нея все повече се превръщаше в някаква странна загадка.
Изкушаваше се да го попита за толкова неща. Защо не го бе виждала от вечерта на деня, в който пристигнаха? Къде точно в крепостта бе отседнал? Обаче знаеше, че не трябва да проронва дума, докато в стаята бяха местните прислужници.
Най-после се нахраниха и се върнаха в малката дневна. Но нито един от мъжете не взе чаша с традиционния портвайн. Майорът, който влезе последен, затвори след себе си вратата особено внимателно и плътно и застана пред камината. И от двамата се излъчваше особено напрежение. Преди някой от тях да каже каквото и да било, Ориса вече бе сигурна, че им предстои особено важен разговор.
— Какво има? — не се сдържа и попита тя.
— Мередит донесе лоши новини — отговори полковник Хобърт. — В планините около нас са ни заобиколили толкова неприятелски банди, че има вероятност всеки момент да бъдем нападнати.
Ориса не каза нищо. Само, както седеше на малкото канапе, стисна здраво дланите на скръстените в скута й ръце.
— Нямаме никакво основание да мислим, че преди да бъдат информирани за сериозността на положението, в което се намираме, в щабквартирата ще проявят някакво безпокойство за нас. В тези планини непрекъснато падат лавини или камъни, които прекъсват връзката с Пешавар. И в щаба с основание ще очакват, ако ни се случи нещо, да намерим някакъв друг начин да ги уведомим за опасността, на която сме изложени.
— Но вие нямате никаква възможност да влезете във връзка с тях — каза разтревожена Ориса.
— Именно затова Мередит смята, че единствената ни възможност да уведомим нашите е той да се добере до Пешавар и сам да им разкаже за създалото се положение.
За миг Ориса сякаш се вкамени. После успя да попита:
— Но защо мислиш, че той ще успее там, където другите са се провалили? Нали сутринта ми каза, че двама души вече са напуснали крепостта със съобщения и са били убити при опита им да стигнат до Пешавар.