— Ще трябва да потъмня кожата на лицето ви, лейди Ориса. Съвсем малко. Много патани са значително по-светли от типичните представители на индийската народност.
Майорът я заговаряше за първи път, след като се бяха скарали. В гласа му все още имаше следи от непреминал гняв.
— След това ще може ли да се измие лесно? — попита загрижено полковникът.
— Маха се веднага, щом се измие с вода и сапун. Но не и от обикновен дъжд — отговори кратко майорът.
Той взе една гъба и помоли Ориса да затвори очите си. После започна с изключително внимание да натрива лицето, врата, после една по една двете й ръце. Не престана с равномерните си, отмерени движения, докато откритата за погледи кожа не придоби златистокафяв оттенък.
— Сега трябва да се преоблека и аз, сър — обърна се Мередит към майор Хобърт и излезе от стаята.
Полковникът взе една чаша от страничната масичка, напълни я с вино и й я подаде.
— Това ще те подкрепи за предстоящото пътуване, мила — каза той. — А сега искам да ти кажа колко горд се чувствам от начина, по който се държа.
Очите на Ориса се напълниха със сълзи.
— Нали нищо лошо няма да ти се случи, чичо? — попита го тя.
— Това знае единствено Бог, дете мое — отговори той спокойно. — Мога само да те уверя, че ако някой може да ни помогне да се спасим, това е майор Мередит. Вярвам му безпрекословно.
Ориса въздъхна. Не можеше точно в този момент да сподели с чичо си колко много я ядоса майорът преди малко.
Полковникът сложи чашата в ръката й и каза:
— Искам да изпиеш и това — подаде й той четири малки хапчета.
— Какво е то?
— Две от таблетките са срещу малария, а другите две — против дизентерия — обясни й той.
Ориса се изчерви. Представи си в какво затруднено положение би изпаднала, ако по време на пътуването се разболееше от каквото и да било, да не говорим за някоя от току-що споменатите болести. Взе четирите хапчета от протегнатата му ръка.
— Изпий ги с виното — посъветва я той. — То ще помогне да бъдат абсорбирани по-бързо от организма ти.
Тя покорно сложи четирите бели хапчета на езика си. Усети странно неприятния им вкус и изпи наведнъж цялата чаша вино. Точно както предложи чичо й. Усети странен вкус, не приличаше на това, което поднасяха на вечеря.
— Чичо Хенри… — започна тя и почувства как главата й започна да олеква и се замъглява.
Беше като обикновено главоболие. Но ставаше все по-силно… Дори докато мисълта за това се появи в съзнанието й, усети, че й става все по трудно дори… да мисли…
Потъваше… потъваше в някаква дълбока пропаст. Макар че неистово опитваше да се пребори с това ужасяващо чувство на вцепенение, което заливаше и покоряваше цялото й тяло, правеше го все по-безжизнено, най-после тя загуби съзнание…
ОСМА ГЛАВА
Ориса имаше чувство, че главата й ще се разцепи от болка. Очите й тежаха като камъни, поставени върху лицето й. Устата й бе суха и вълни от дълбок и кошмарен сън продължаваха да я заливат като огромни приливи.
Промърмори нещо нечленоразделно и чу някакъв глас от много, много далеч:
— Изпийте това!
Искаше да откаже, да се върне в забравата, в която нямаше да усеща страхотните болки в главата. Но по някакъв начин започна да поглъща студената и освежителна струя на водата.
— Още малко — каза гласът.
Чак сега разпозна чий е гласът, който й говореше. С усилие опита да отвори натежалите си клепачи.
— Всичко е наред — каза майор Мередит. Трудно можеше да повярва, че обраслото с брада и напълно преобразено лице бе неговото. Обаче бе невъзможно да сбърка гласа му. Накара я да изпие още вода, като притисна чашата по-силно до устните й. Усети как ужасната болка в главата започна постепенно да намалява. С усилие прошепна:
— Къде… съм?
Той отпусна внимателно главата й отново върху това, което разбра че е мек пясък.
— Почти на дванадесет километра от Шуба — чу успокоителния отговор.
Ориса замълча, като се опитваше мъчително да си спомни какво точно се бе случило предишната вечер. Спомни си, че чичо й я накара да изпие чаша вино с някакви хапчета.
— Вие ме… упоихте… — с огромно усилие успя да пророни няколко думи тя. Гласът й прозвуча глухо, сякаш идваше от много далеч.
След известно време успя да, се повдигне малко. Огледа се и разбра, че се намира в нещо като пещера. Навън грееше ярко слънце, което предизвикваше вълните горещина, които нахлуваха от входа. Трябваше й още време, за да успее да фокусира погледа си върху майор Мередит.
Той седеше на земята до нея, кръстосал крака по индийски. За момент изпита неясен страх. Сякаш това беше не той, а превъплъщението му в незнаен и опасен факир. Дълга и разбъркана коса падаше на сплъстени кичури до раменете му. На главата си имаше мръсен тюрбан, под който на челото личеше ярката точка — бинди.