— Ако нямаме какво друго да правим, не бих ли могла малко да поспя?
— Намирам това за чудесна идея. Самият аз се каня да направя същото.
След като каза това, той пропълзя към входа на пещерата. Погледна навън, като се стараеше да не излиза от тъмната сянка, която го предпазваше от чужди погледи. След това се върна и се настани на по-малко от половин метър от нея.
— Приятни сънища — пожела й той с ирония в гласа. — Ще ви събудя навреме, преди да поемем дългия си път на юг.
Ориса легна и затвори очи. Само след няколко минути обаче попита:
— Наистина ли съм толкова тежка?
Чу тихия тържествуващ смях на майора.
— Не по-тежка от умряло момче, за каквото се предполагаше че сте.
Отново се ядоса. Той не използваше удобния случай да поласкае самочувствието й, както би направил всеки друг мъж на негово място.
Спаха през по-голямата част от деня. Когато се събудиха, слънцето вече бе започнало да клони към залез. Явно действието на хапчетата бе преминало, защото усети главата си чиста и с ясна мисъл.
Не отказа чапатите, които майор Мередит й предложи отново. Пи вода от някакъв съд със съмнителна чистота. През ума й мина, че сигурно никога не се е затруднявал да носи такива неща като храна и вода, когато е пътувал сам.
Спомни си колко гладен изглеждаше на масата предишната вечер. Сега повярва напълно на разказаното от него, че когато изпълнява някаква секретна задача или тръгвал гладен, или приемал предлаганата му от вярващите в чудодейната му сила местни хора храна.
През входа на пещерата се виждаха гигантски върхари и дълбоко изрязани дефилета. Горещината на слънцето през деня, която нахлуваше на вълни, сега бе започнала да отслабва. Сенките се удължаваха и превръщаха заснежените върхове и разхвърляните в долините скални масиви в златисти, розови и лилави отражения на залязващото огнено, кълбо.
Въздухът бе неподвижен, чист и прозрачен, но Ориса знаеше, че скоро ще стане студено. До тях щеше да стигне полъхът на идващия от вечните преспи вятър.
— Как можете да се движите, облечен с толкова малко дрехи?
След първия поглед, който му хвърли при събуждането си, бе избягвала да го погледне отново. Безгранично бе смущението й от факта, че един бял и добре образован англичанин беше почти гол.
— С годините успях да закаля тялото си — отговори просто майорът. — Повече се безпокоя за вас.
— Мисля, че ще ми бъде достатъчно топло.
— Да се надяваме. Все пак имам за вас малка защита от студа.
Той измъкна изпод своя шал наметало едно вълнено одеяло. Носеха го почти всички жители на планините. Представляваше голям квадрат от дебел вълнен плат с дупка за главата в средата му.
— Може да не е много чисто — предупреди я той, — но ще ви пази от вятъра.
Убеди се в правотата на думите му веднага след като се стъмни. Напуснаха пещерата и поеха по съвсем тясната планинска пътека, която неопитното око не би могло да открие дори денем.
Отначало й бе почти невъзможно да види нещо пред себе си. Като ориентир й служеше само движещия се пред нея силует на майор Мередит. Главата му се открояваше ясно на фона на небето.
Когато се появиха звездите и с всяка измината минута започваха да блестят все по-ярко, очите й привикнаха към тъмнината. Успяваше дори да различава някои неща от заобикалящата ги природа, макар да не й беше до това. Оказа се, че единственото нещо, което наистина я интересуваше в момента, бе темпото на неговия ход.
Той вървеше с леката походка на атлет, ритмично и плавно. Макар да бе бос, каменистата пътека като че ли не му пречеше. Даже когато се налагаше да преминават участъци, покрити с остри камъни, които болезнено се впиваха в добре обвитите крака на Ориса, той не променяше скоростта, с която се движеше.
След като бяха вървели около час, Ориса почувства лека умора. Обаче бе решила, че ще предпочете да умре от изтощение, но няма да се оплаче или да го помоли да позабави крачката си.
Без да й бе казал, тя бе сигурна, че все още са твърде близо до лагерите на племенните банди около крепостта. Всеки момент очакваше край ухото й да просвисти неочакван изстрел от някоя засада.
Продължаваха да вървят, и да вървят. Едва когато бяха минали повече от два часа, майор Мередит я попита дали иска да спрат за почивка. Сигурно бе чул тежкото й дишане през последния половин час. Макар да изпитваше непреодолимо желание веднага да се отпусне на земята, успя да отговори почти безразлично.
— Би било добре, стига да не закъснеем много.
— Трябва да ме извините. Сигурно вървях твърде бързо за вас — каза майор Мередит тихо. — Обаче смятам за излишно да ви обяснявам, че с всеки километър, с който се отдалечаваме от Шуба, се увеличава шансът ни да оцелеем.