Докато говореше, кръвта нахлу в лицето й. Бе си спомнила как я беше стоплил. Надяваше се потъмнената кожа на лицето й да скрие залялата го червенина.
— Съжалявам, че трябваше да ви насилвам да вървите толкова голямо разстояние — каза той. — Беше грубо от моя страна, но не можех да постъпя по друг начин.
— Разбира се, че не — съгласи се с него Ориса.
— Трябва ли да ви призная също така, че ми беше изключително приятно? — добави с такава нотка в гласа, че Ориса извърна поглед настрана.
— Съжалявам, че не оправдах очакванията ви — каза тя почти шепнешком.
— Нищо подобно! — възкликна майор Мередит. — Нито една жена в света не може да издържи и половината на това, което постигнахте вие.
Ориса не можеше да го погледне, нито да диша. След малко обаче майорът продължи със съвсем различен глас:
— Извинете, че забравих да ви дам да хапнете нещо. Храната ни е на привършване. Ала с малко късмет ще ни стигне, за да не умрем от глад, докато стигнем до Пешавар.
Помисли си, че сигурно напатите, пък каквато и да било храна, вече отдавна са станали отвратителни на вкус. Обаче си наложи да преглътне цял залък, после още един. Тъй като храната засядаше на гърлото й, след всеки залък отпиваше по една глътка вода, за да може да го преглътне. Опитваше се да не признава дори пред себе си колко е гладна.
Когато привършиха с яденето, майор Мередит отиде до входа на пещерата.
— Малко под нас виждам един овчар с овцете си. Ще рискувам да тръгнем още по светло, за да стигнем навреме.
— Това разумно ли е? — попита наивно Ориса.
— Трябва да стигнем до Пешавар на всяка цена колкото може по-бързо. Един Бог знае какво е станало с подкупения от мен бунтовник, дали е стигнал и предал съобщението. Също така какво ли става в Шуба.
Ориса осъзна, че именно тази мисъл го безпокоеше и го караше през цялото време да бърза толкова много. Самата тя бе много по-разтревожена за чичо си, отколкото изглеждаше. Започна да се моли горещо бунтовниците да не нападнат крепостта преди пристигането на подкрепленията. Засега не знаеше по какъв именно начин тези подкрепления ще успеят да стигнат до защитниците на Шуба.
— Тогава да тръгваме веднага — предложи тя и двамата тръгнаха без излишни приказки.
Най-силната жега на деня бе попреминала. Горещината обаче все още бе непоносима. Чак сега Ориса си даде сметка колко тежко е даденото й от майор Мередит за ползване вълнено одеяло. Все пак не можеше да го захвърли просто така…
Сега вместо да страда от лютия студ, Ориса се измъчваше от струйките пот, които се стичаха от цялото й тяло. Искаше да помоли майора да свали тюрбана си. Ала се страхуваше, че майорът ще се разгневи даже на едно такова нейно предложение. Все още бе наложително да се движат дегизирани.
Петите я боляха силно, явно от дългото ходене. Обувките не можеха да я облекчат, тъй като бяха съвсем изпокъсани.
Те започнаха отново да се изкачват и спускат. Пиеха вода от бързотечащи ледени потоци. Бореха се със стръмните склонове. Накрая стигнаха върха на това, което за нея бе най-високо място в планината. Изведнъж майор Мередит спря неподвижно пред нея.
Когато застана до него тя също онемя от това, което се откри пред погледа й. По тясната козя пътечка, на която се бяха спрели, към тях нагоре по хълма се движеха хора, стотици хора, които от това разстояние изглеждаха като мравки, движещи се с голяма бързина.
— Какво е това? Кои са тези хора? — опита се да попита Ориса.
Докато очакваше майор Мередит да се обърне, да се затича и да се скрият някъде от погледите на приближаващите се, тя осъзна с невероятно облекчение, че идващите към тях хора бяха облечени във войнишки униформи. На тъмните си глави носеха до болка познати шапки.
Чу как майор Мередит възкликна от радост и започна да маха като луд с ръце.
Това бяха прославените в десетки спечелени битки гурки!
Твърдите, непобедими в боя дребни планинци от Непал отиваха на помощ на крепостта Шуба.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Ориса се разхождаше в обляната от топлите лъчи на слънцето градина. На едно скрито между рододендроните местенце се издигаше каменна колона с поставена върху нея статуя на индийски бог. Тя изглеждаше като жива на фона на зелените листа наоколо.
Статуята бе много стара и сигурно е била отмъкната от някой хиндуистки храм. Знаеше, че е на Кришна, бога на любовта. Приседна, загледа с в него и му отправи гореща молитва да й донесе любовта, която така отчаяно жадуваше.
Беше й трудно да разбере защо след като се добраха до Пешавар майор Мередит пропадна вдън земя. Повече нито го видя, нито чу да говорят за него.