— Не мисля че ще може! — каза баща ми със загадъчна усмивка и леко кимване с глава, сякаш знаеше повече за това, отколкото искаше да ни каже.
Това ме направи още по-заинтригувана за онова, което се бе случило между него и дамата в черно кадифе по време на краткия, но сериозен разговор непосредствено преди нейното заминаване. Бяхме едва останали сами, когато го измолих да ми каже. Той не се нуждаеше от много настояване.
— Няма особена причина, за да не ти кажа. Тя изрази нежелание да ни безпокои с грижи за дъщеря си, казвайки, че тя имала крехко здраве, била нервна, но с напълно здрав разум.
— Колко странно е да се каже всичко това — намесих се аз. — Толкова ненужно е.
— Във всеки случай то БЕШЕ казано — засмя се той, — и тъй като желаеш да узнаеш всичко, а то е наистина съвсем малко, аз ще ти кажа. Тя ми каза: «Правя дълго пътуване от ЖИЗНЕНА важност.» Наблегна на думите «бързо и тайно». Каза още: «Ще се върна за детето си след три месеца. Междувременно, тя няма да говори за това кои сме, от къде идваме и за къде пътуваме». Това е всичко, което тя каза. Говореше на много чист френски. Когато изрече думата «тайно», тя спря да говори за няколко секунди, гледайки сурово, с очи приковани в моите. Струва ми се, че тя добре доказва това. Ти видя колко бързо си замина. Надявам се, че не съм сторил нещо съвсем глупаво като приютих младата дама.
Аз, от моя страна, бях очарована. Копнеех да видя момичето и да говоря с него. Само очаквах кога доктора ще ми даде разрешение. Вие, които живеете в градовете, не можете да имате представа какво велико събитие е запознанството с нов приятел в такава пустош, каквато ни заобикаляше.
Докторът пристигна чак към един часа, но аз вече не можех да отида в леглото си и да заспя, така както не можех да настигна каретата, с която облечена в черно кадифе, загадъчната дама бе отпътувала. Когато лекарят слезе в гостната, съобщи много обнадеждаващи неща за своята пациентка. Тя вече бе поизправена в леглото, пулса й съвсем ритмичен, очевидно се чувстваше много добре. Без никакво нараняване по тялото, слабия нервен шок бе отминал съвсем безболезнено. Нямаше нищо лошо в това да я видя, ако и двете го желаехме. След лекарското разрешение, аз изпратих да я попитат дали би ми позволила да я посетя в стаята й за няколко минути. Прислужникът се завърна веднага, за да каже, че тя не желаела нищо повече от това. Можете да бъдете сигурни, че аз незабавно се възползувах от тази възможност.
Нашата посетителка лежеше в една от най-хубавите стаи в замъка. Тя беше дори малко внушителна. Срещу леглото имаше потъмнял гоблен, представляващ Клеопатра с аспиди върху гърдите. Върху другите стени бяха изобразени още тържествени класически сцени, макар малко избелели. Но в декорациите на стаята имаше достатъчно богати и разнообразни цветове, както и позлатени дърворезби. Всичко това компенсираше напълно сивотата на стария гоблен. Върху нощната масичка имаше свещи. Гостенката седеше. Хубавата й стройна фигура беше обвита в мекия копринен халат с бродирани цветя и подплата от дебело плътно сукно, който майката бе хвърлила в краката й когато още тя лежеше на земята.
Кое бе това, което ме накара да онемея и да отстъпя няколко крачки назад от леглото, тъкмо когато бях стигнала до него и започвах моето малко приветствие? Ще ви кажа. Видях същото лице, което ме беше посетило през онази нощ на моето детство, лице, останало силно запечатано в паметта ми. Лице, за което аз дълги години толкова често размишлявах с ужас и никой не подозираше за какво точно мислех. То бе хубаво, дори красиво, и както когато за първи път го видях, имаше същото меланхолично изражение.
Сега лицето почти моментално проблесна в странна неподвижна усмивка на признателност. Последва цяла минута мълчание и тогава тя проговори. Аз не можех.
— Колко е чудно! — възкликна тя. — Преди дванадесет години аз видях лицето ти в един сън и оттогава той постоянно ме преследва.
— Наистина е чудно! — повторих аз, превъзмогвайки с усилие ужаса, който за известно време ме бе накарал да онемея. — Преди дванадесет години, при съновидение или в действителност и аз със сигурност те видях! Не бих могла да забравя твоето лице. Оттогава то остана пред очите ми. — Изрекох смутено и аз.
Усмивката й бе станала по-топла и ласкава. Всичко, което намирах за странно в нея, бе изчезнало и усмивката, и нейните покрити с трапчинки бузи вече бяха очарователно хубави и разбираеми. Почувствувах се успокоена и продължих с гостоприемен тон да я увещавам да остане, да й казвам какво голямо удоволствие е доставило нейното случайно пристигане на всички нас и особено какво голямо щастие е то за мен. Хванах ръката й докато говорех. Бях малко стеснителна, каквито са самотните хора, но положението ме направи разговорлива, дори смела. Тя притисна ръката ми и постави своята върху нея, очите й блеснаха и поглеждайки набързо към лицето ми, усмихна се отново и се изчерви. Тя отговори на моята гостоприемна покана много сърдечно. Аз седнах до нея все още смаяна и тя добави: