Знаеше, че няма да му каже. Но следеше внимателно очите й. За част от секундата те помръднаха леко нагоре, после се фокусираха върху него.
Покривът.
Имаше смисъл. Друго потвърждение не му трябваше. Антраксът — Bacillus anthracis — беше чувствителен на топлина. Ако бе искала фонтанът от токсични спори да се разпростре навън преди взрива, епруветките трябваше да са някъде нависоко, та първоначалната ударна вълна да ги улови и да ги изстреля към небето. Не би рискувала горещината от взрива да изпържи превърнатите в оръжие бактерии.
Преди да е помръднал, тя го заплю и го уцели по бузата.
Грей не си направи труда да се избърше.
Нямаше време за това.
01:48
Стана и хукна към вратата.
— Няма да успееш! — извика тя след него. Изглежда, се беше сетила, че се опитва да обезвреди биологичната бомба, а не е хукнал да си спасява живота. И по някаква причина това го вбеси. Все едно го познаваше достатъчно добре, за да стигне до този извод.
Хукна по коридора и се хлъзна към стълбите. Изкачи на бегом двата етажа до покрива. Изходът беше модифициран според изискванията на Агенцията за трудова безопасност. Паник-лост запречваше вратата, с цел бърза евакуация в случай на пожар.
Паниката много добре описваше настоящия момент.
Той удари лоста — алармена система зави пронизително — и изскочи в сивкавото утро. Покривът беше залят с асфалт. Пясък хрущеше под ботушите му. Той се огледа. Имаше твърде много места, където да скриеш няколко епруветки — въздухоотводи, комини, сателитни чинии.
Къде?
Времето изтичаше.
05:13
Вашингтон
— На покрива е! — каза техникът и заби пръст в монитора със сателитния образ.
Пейнтър се наведе напред и видя на екрана дребна движеща се фигурка. Какво правеше Грейсън на покрива? Пейнтър огледа района в непосредствена близост.
— Някакъв признак да го преследват?
— Нищо такова не засичам, сър. Логан се обади откъм телефона:
— Охраната на базата докладва, че в сграда 470 се е включила противопожарна аларма.
— Сигурно е задействал алармата при изхода — вметна техникът.
— Можеш ли да приближиш образа? — попита Пейнтър. Техникът кимна и образът се разшири, центриран върху Грейсън Пиърс. Шлема му го нямаше. Лявото му ухо изглеждаше изцапано с нещо… с кръв. Той все така стоеше до изхода.
— Какво прави? — попита техникът.
— Охраната на базата праща екип при сградата — докладва Логан.
Пейнтър поклати глава. Някаква студена увереност вледени кръвта му.
— Кажи им да не припарват там. И да евакуират всички в близост до сградата.
— Сър?
— Действай.
05:14
Фредерик, Мериланд
Грей внимаваше краката му да са точно под него, ръцете — разперени за равновесие. Летеше към земята. Молеше се законите на физиката, скоростта, траекторията и векторният анализ да не му изневерят.
Приготви се за сблъсъка.
Два етажа по-ниско и седем метра навън сферичният покрив на Осмата топка се надигна да го посрещне. Стоманеното кълбо с вместимост един милион литра лъщеше от утринната роса.
Той се изви във въздуха, защото гравитацията теглеше по-тежкия му торс надолу и краката му изоставаха, а това не беше добре.
После времето се забърза. Или пък беше той.
Краката му се удариха в повърхността на сферата. Течната телесна броня се циментира около глезените му, за да ги предпази от счупване. Инерцията го тласна напред и той се пльосна по корем с разперени ръце. Само че не беше уцелил центъра на сферичния покрив, а дъгата най-близо до сграда 470.
Задраска трескаво с пръсти, но нямаше за какво да се хване, нямаше сцепление.
Тялото му се плъзна надолу по хлъзгавата от росата стомана, леко извито. Той разтвори крака и провлече носовете на ботушите си за по-голямо триене. А после всичко отиде по дяволите и той вече падаше по стръмната дъга.
С притисната в стоманата буза, Грейсън не видя висящата пътечка, докато не се удари в нея. Първо с левия си крак, после и тялото му се срина отгоре. Падна на ръце и колене върху металното скеле, издигнато около екватора на стоманения глобус. Изправи се с мъка, краката му се подгъваха от напрежението и страха.
Не можеше да повярва, че е жив.