— Това са двамата ми студенти — каза Джованна. — Тиа и Роберто.
Рейчъл проследи погледа на жената в полумрака, сведе очи и откри клечащите фигури на младежите, и двамата тъмнокоси и облечени с еднакво омърляни гащеризони. Прекъснаха заниманието си — описване на керамични чирепи — и станаха да ги посрещнат. Все така стиснала обувките си в едната ръка, Рейчъл се здрависа с тях. Макар и студенти, и двамата не изглеждаха на повече от петнайсет. Или пък й се струваше така, защото току-що беше навършила трийсет и всички й изглеждаха млади — с изключение на самата нея.
— Насам — каза Джованна и поведе Рейчъл към една ниша в отсрещната стена. — Изглежда, крадците са направили удара си по време на снощната буря.
Джованна насочи фенерчето си към една мраморна фигура. Фигурата беше висока приблизително метър — или щеше да е, ако главата й не липсваше. Останали бяха само торсът, краката и стърчащ каменен фалос. Римски бог на плодородието.
Джованна поклати глава.
— Истинска трагедия. Това беше единствената непокътната статуя, която открихме тук.
Рейчъл разбираше възмущението й. Протегна ръка и прокара пръсти по остатъка от врата на статуята. Усети позната грапавина и измърмори:
— Ножовка.
Ножовката беше любимият инструмент на съвременните иманяри при оскверняването на гробове — лесно се работи с нея и още по-лесно можеш да я скриеш. Само с този простичък инструмент крадците крадяха, повреждаха и осакатяваха произведения на изкуството из цял Рим. Кражбата се извършваше буквално за секунди, често пред очите на всички, понякога дори зад гърба на музейния куратор. И парите си струваха риска. Търговията с крадени антики се беше оказала доходен бизнес, надминавай само от наркотиците, прането на пари и търговията с оръжие. По тази причина военните бяха създали Comando Carabinieri Tutela Patrimonio Culturale — Службата за опазване на културното наследство — още през 1992 — ра. Службата работеше в съдействие с Интерпол и се опитваше да намали поне в някаква степен незаконния трафик.
Рейчъл клекна пред статуята и усети познато жегване в стомаха. Малко тук и малко там, римската история постепенно биваше заличавана. А това беше престъпление срещу самото време.
— Ars longa, vita brevis — прошепна тя, цитирайки Хипократ. Един от любимите й цитати. „Животът е кратък, изкуството — вечно“.
— Наистина — горчиво рече Джованна. — Беше великолепна находка. Рисунъкът на длетото, чистият детайл, дело на истински майстор. Да я осакатят толкова жестоко…
— Защо не са откраднали цялата статуя? — попита Тиа. — Поне е щяла да се запази непокътната.
Рейчъл потупа фалическата издатина на статуята с една от обувките си.
— Въпреки удобната дръжка тук артефактът е твърде голям. Крадецът сигурно предварително се е бил свързал с международен търговец. Много по-лесно ще е да прекарат само главата през границата.
— Има ли някаква надежда да си я върнем? — попита Джованна.
Рейчъл ней даде никакви фалшиви обещания. От шестте хиляди откраднати миналата година антики бяха открити само шепа.
— Ще ми трябват снимки на статуята преди осакатяването, които да пратя на Интерпол, за предпочитане б близък план на главата.
— Имаме дигитална база данни — каза преподавателката. — Мога да ви пратя снимки по електронната поща.
Рейчъл кимна и пак насочи вниманието си към обезглавената статуя.
— Или пък нашият Роберто може просто да ни каже какво е направил с главата.
Преподавателката стрелна с поглед младежа. Роберто отстъпи крачка назад.
— Ка… какво? — Погледът му се плъзна из помещението, после се спря на преподавателката му. — Profesore… повярвайте ми, нищо не знам. Това е абсурдно!
Рейчъл продължаваше да се взира в обезглавената статуя… и в единствената улика, с която разполагаше. Беше преценила риска — дали да изиграе коза си сега, или по-късно, в управлението. Но последното би означавало да разпита всички замесени, да свали показанията им, цяла планина бумащина. Затвори очи и се замисли за обяда, който явно щеше да пропусне. Освен това единствената й надежда да върне главата на статуята беше в бързината.
Отвори очи и заговори на статуята: