Сейчан се плъзна като черна котка към него и подпря краката му, преди да са докоснали стъклото.
Но Раул не беше приключил с тях. Обърна пистолета си към Кат. Тя беше само на три метра от него. Пистолетът сочеше към главата й.
— Недей! — каза Грей. — Нямах представа, че ще стане така! Но вече знам къде сгреши Алберто!
Раул се извъртя към него. От цялото му същество се излъчваше гняв. Но не заради смъртта на Алберто, реши Рейчъл, а защото тази внезапна и ужасна смърт го беше изплашила. А той мразеше да го е страх.
— Казвай! — изръмжа Раул. Грей посочи лабиринта.
— Не може просто така да отидеш до ключалката. Трябва да следваш пътеката. — Той махна към извитите линии на лабиринта.
Раул присви очи и огънят в тях поутихна. Страхът му отстъпи пред логиката на предложеното обяснение.
— Звучи логично — каза Раул. Отиде при трупа, наведе се и скърши сгърчените от огъня пръсти, които още стискаха ключа. Измъкна го и изтри овъглената плът, полепнала по него.
Махна на един от хората си да слезе и посочи към центъра на лабиринта.
— Занеси това там. — И му даде златния ключ. Младият войник се дръпна като ужилен. Видял беше какво стана с Алберто.
Раул опря дулото на пистолета си в челото му.
— Или ще умреш веднага. Ти избираш.
Младежът взе ключа.
— Размърдай се — подкани го Раул. — Имаме да спазваме график. — Държеше пистолета си насочен към гърба на войника.
Младежът се приближи към входа на лабиринта, стъпи с върха на единия си ботуш върху стъклото, после отдръпна крак. Нищо не се случи. Малко по-уверен, макар и нащрек, той стъпи върху стъклото с цяло стъпало.
Пак нищо, никакви фойерверки.
Стиснал зъби, войникът стъпи с два крака върху стъкления под.
— Не стъпвай по платинените линии — предупреди го Грей. Войникът кимна и хвърли благодарен поглед към него.
Направи още една крачка.
Без предупреждение острие от ален огън се изстреля от два прозореца. Звездата примигна за част от секундата, после угасна.
Войникът беше застинал на място. После краката му се подгъваха. Падна назад извън лабиринта. Когато се удари в земята, тялото му се раздели на две половини, срязано през кръста от лазера. На пода се изсипа оплетено кълбо от черва.
Раул отскочи назад, очите му хвърляха огън. Пистолетът му се вирна отново.
— Още някоя умна идея? Грей стоеше неподвижно. — Аз… не знам.
— Може да е свързано с времето — извика от мястото си Монк. — Може би не трябва да спираш. Като в онзи филм, „Скорост“.
Грей погледна съекипника си, после отново към лабиринта. Не изглеждаше убеден.
— Писна ми да губя свои хора — каза Раул с нарастваща ярост. — Писна ми да чакам, докато вие си сглобявате мозайката. Така че ще ти се наложи просто да ми покажеш как става.
И даде знак на Грей да действа.
Грей не помръдна; явно се опитваше да намери някакъв отговор.
— Ами да почна пак да стрелям по приятелите ти. Ако не друго, това винаги ми помага да се справя със стреса. — И пак насочи пистолета си към Кат.
Най-накрая Грей се размърда, прекрачи разполовеното тяло.
— Не забравяй ключа — каза Раул. Грей се наведе да го вземе.
И тогава Рейчъл се сети. „Разбира се!“ Грей се изправи и тръгна към входа на лабиринта. Зае позиция, привел се като за спринт, явно решил да последва съвета на Монк.
— Не! — извика Рейчъл. Мисълта, Че ще помогне на Раул, й беше омразна. Беше се подготвила да умре, ако с това щеше да попречи на Двора. Да гледа обаче как Грей също умира, разрязан на две или изпепелен — това беше невъзможно.
Спомни си как й беше прошепнал за Минотавъра. Грей не се беше предал. Докато бяха живи, още имаше надежда. Тя вярваше в него. И което беше по-важно, имаше му пълно доверие.
Грей се обърна към нея.
И в очите му тя прочете същото доверие.
Към нея.
Тежестта на това доверие я накара да затвори уста.
— Какво? — кресна Раул.
— Не е скоростта — каза Рейчъл. — Тези алхимици са ценили високо времето. Уликите, които са оставили — спомнете си пясъчния часовник, а сега и този циферблат от огледала. Не биха използвали времето, за да убиват.
— Тогава какво? — попита Грей, без да сваля поглед от нея. Погледът му тежеше, но този товар тя поемаше с охота.