Светлината ли беше? Или те двамата?
Само времето щеше да покаже.
Генерал Ренде избяга още при първите писъци. Повече не му трябваше да знае. Докато се измъкваше от ямата в кухнята, отразената светлина на разбеснелите се долу енергии го настигна.
Не се беше издигнал толкова високо в йерархията на Двора с прояви на безразсъдство.
Безразсъдството оставяше на такива като Раул.
Придружаван от двама войници, той тръгна към централния двор. Щеше да се качи на камиона, да се върне в склада, където да прегрупира силите си и да състави нов план.
Трябваше да се върне в Рим преди обяд.
Външните постове, все още в полицейски униформи, стояха при портите, където им беше мястото. Дъждът бе намалял до ситен ръмеж.
Добре.
Така щеше да се оттегли по-бързо.
Шофьорът на камиона и още четирима униформени забелязаха появата му и тръгнаха да го пресрещнат.
— Трябва да тръгнем незабавно — нареди Ренде на италиански.
— Някак не го виждам да стане — каза шофьорът на английски и си свали шапката.
Четиримата униформени вдигнаха оръжията си.
Генерал Ренде отстъпи крачка назад.
Тези бяха истински френски полицаи… с изключение на шофьора. Ако се съдеше по акцента, той очевидно беше американец.
Ренде погледна назад към портата. И там стояха на пост френски полицаи. Беше попаднал в собствения си капан.
— Ако търсиш своите хора — каза американецът, — те вече са на сигурно място в ремаркето на камиона.
Генерал Ренде погледна отново шофьора. Черна коса, сини очи. Не го беше виждал, но познаваше гласа от разговорите им по телефона.
— Пейнтър Кроу — каза той.
Пейнтър забеляза проблясъка на нечие дуло. От прозорец на втория етаж. Самотен снайперист. Някой, когото бяха пропуснали.
— Назад! — извика той на патрула около себе си. Куршуми се забиха в мокрия паваж между Пейнтър и генерала. Полицаите се пръснаха.
Ренде хукна назад, като измъкна в движение пистолета си.
Без да обръща внимание на обстрела, Пейнтър се смъкна на едно коляно и вдигна двата си пистолета. Насочи единия към прозореца на втория етаж.
Един изстрел, втори, трети…
Генералът се хвърли на земята.
Откъм втория етаж се чу вик. Някой падна през прозореца.
Последното Пейнтър забеляза с периферното си зрение. Цялото му внимание беше фокусирано върху генерал Ренде. Целеха се един в друг, и двамата на колене, дулата на пистолетите им почти се докосваха.
— Отдалечете се от камиона! — извика Ренде. — Всички! Пейнтър се взираше напрегнато в генерала, преценяваше го. Прочете суровия гняв в очите му, гняв заради провала на всичките му планове. Ренде щеше да стреля дори ако това означаваше да се прости със собствения си живот.
Което означаваше, че не оставя избор и на него.
Пейнтър пусна единия пистолет, после свали другия към земята.
Генералът се ухили победоносно.
Пейнтър натисна спусъка. Ярка дъга се изстреля от върха на втория пистолет. Жичките на тазера докоснаха локвата при коляното на генерала. Токовият удар отхвърли Ренде назад и той падна тежко по гръб и изпусна пистолета.
Изкрещя.
— Боли, нали? — каза Пейнтър, грабна обикновения си пистолет и го насочи към генерала.
Полицаите се скупчиха около поваления мъж.
— Добре ли сте? — обърна се към Пейнтър един от тях.
— Добре съм. — Той се изправи. — Само дето… работата на терен наистина ми липсва.
07:57
Фойерверките в подземието всъщност бяха продължили само малко повече от минута.
Вигор лежеше по гръб и гледаше нагоре. Писъците бяха спрели. И той беше отворил очи, усещайки с някакво примитивно ниво на мозъка си, че всичко е свършило. Успя да види последното завъртане на сферата от кохерентна светлина, после тя се срина в себе си като умиращо слънце.
Над него имаше само празно пространство. Цялата катедрала беше изчезнала заедно със звездата. Сейчан се размърда до него. И нейните очи бяха вперени нагоре.
— Всичко изчезна.