„Merda!“
Едната беше лошо одраскана.
Завъртя очи към небето и се зачуди кой ли светец е обидила. Сигурно вече се редяха на опашка за номерче.
Продължи през площада през група велосипедисти, които се пръснаха около нея като подплашени гълъби. Закрачи по-внимателно и си припомни мъдрите думи на император Август.
„Festina lente“. Бързай бавно.
Но пък император Август не бе имал майка, която да му трие сол на главата до припадък.
Най-накрая стигна до своя мини купър, паркиран в другия край на площада. Обедното слънце го заливаше с ослепителен блясък. Усмивка разтегли лицето й, първата за днес. Колата също й беше подарък за рождения ден. От нея за нея. Само веднъж ставаш на трийсет години в края на краищата. Беше се поизхвърлила малко, особено с екстрите — кожен салон и най-висока класа модел кабриолет.
Но пък сребристият красавец беше радостта на живота й.
Може би това беше и една от причините Джино да я зареже преди месец. Колата я вдъхновяваше много повече от мъжа, който споделяше леглото й. Сделката си я биваше обаче. Колата й даваше само положителни емоции.
Пък и… нали беше кабриолет — можеше и така, и иначе, и с покрив, и без покрив. А тя беше жена, която ценеше приспособимостта, и щом не можеше да я получи от мъжа до себе си, щеше да я получи от колата си.
Макар че днес беше твърде горещо за без покрив.
Срамота.
Тя отключи вратата, но преди да се е мушнала вътре, мобилният й телефон изпиука.
Сега пък какво?
Сигурно беше карабинер Жерард, на чиито грижи току-що беше поверила Роберто. Щяха да разпитат студента в управлението в Париоли. Рейчъл погледна изписания на екранчето номер. Международният код отпреди беше познат — 39 — 06, — но не й самият номер.
Защо ще й се обажда някой от Ватикана?
Рейчъл вдигна капачето и сложи телефона на ухото си.
— Лейтенант Верона. Отвърна й познат глас:
— Как е днес любимата ми племенница… освен че е разсърдила майка си?
— Вуйчо Вигор? — Още една усмивка. Вуйчо й, познат повече като монсеньор Вигор Верона, оглавяваше папския институт по християнска археология. Само че сега не се обаждаше от кабинета си в университета.
— Обадих се на майка ти, защото мислех, че си с нея. Но изглежда, карабинерската работа не се съобразява с часовника. Факт, който, струва ми се, майка ти никак не одобрява.
— Тъкмо тръгвам към ресторанта.
— Да… стига да не беше моето обаждане.
— Какво е станало?
— Вече се извиних от твое име на майка ти. Ще се видиш с нея и със сестра си на вечеря, така каза. В „Матрициано“. Ти ще черпиш, разбира се, като компенсация за причиненото им неудобство.
Нямаше съмнение, че Рейчъл ще плати — при това не само в евро.
— За какво става въпрос?
— Искам да дойдеш при мен, във Ватикана. Веднага при това. Ще уредя да те чака пропуск при портата Санта Ана.
Рейчъл си погледна часовника. Предстоеше й да прекоси половината център на Рим.
— Трябваше да се срещна с генерал Ренде в управлението заради едно разследване.
— Вече говорих с командващия ти офицер. Той одобри идването ти тук. Всъщност цяла седмица ще си на мое разположение.
— Цяла седмица?
— Или повече. Ще ти обясня всичко, когато дойдеш. — После й обясни къде ще се срещнат. Челото й се набръчка, но преди да е попитала нещо друго, той сложи край на разговора.
— Ciao, bambina.
Тя се качи в колата си и поклати глава.
„Една седмица или повече?“ Изглежда, когато Ватиканът кажеше тежката си дума, дори военните слушаха и козируваха. От друга страна, генерал Ренде беше приятел на семейството и дружбата датираше вече трето поколение. Двамата с вуйчо Вигор бяха близки като братя. Не само шансът беше привлякъл вниманието на генерала върху Рейчъл, докато тя беше студентка в Римския университет. Вуйчо й се грижеше за нея още откакто баща й загина в пътна катастрофа преди петнайсет години.
Много лета двамата бяха обикаляли римските музеи — отсядаха при монахините от „Санта Бригида“ недалеч от Грегорианския университет, познат повече като „Ил Грег“, където вуйчо Вигор беше учил и където преподаваше и до днес. И макар че вуйчо й сигурно би предпочел тя да постъпи в манастира и да тръгне по неговите стъпки, явно си беше дал сметка, че Рейчъл е твърде буйна за такова благочестиво призвание, и вместо това я беше насърчил да следва повика на сърцето си. Беше й внушил и друг един дар по време на дългите им лета — уважение и любов към историята и изкуството, което увековечаваше най-великите изражения на човешкия дух в мрамор и гранит, в бои и платно, в стъкло и бронз.