Вече можеше да използва едната си ръка за нещо друго освен шофирането и извади трескаво телефона си. Натисна бутона за бързо набиране, настроен на управлението в Париоли. Трябваше й подкрепление.
Докато чакаше сигнал, отново свърна от главния път към задните улички — предпочиташе да не поема никакви рискове. Кого толкова беше вбесила? Като служител на полицията за културното наследство си беше създала немалко врагове сред фамилиите, оглавяващи организираната престъпност и трафика с крадени антики.
Телефонът й изщрака, зажужа и повече нищо. Тя погледна екранчето. Озовала се беше в зона със слаб сигнал. Седемте хълма на Рим и каньоните му от мрамор и тухли разказваха играта на покритието.
Натисна бутона за повторно набиране.
Докато се молеше на светеца покровител на клетъчните телефони и чакаше резултата от повторното набиране, се замисли дали е разумно да се връща вкъщи и реши, че не е.
Щеше да е на по-сигурно място във Ватикана, докато не тръгнеше за Германия.
Вля се във Виа Салария, стария Път на солта и една от главните пътни артерии на Рим, и най-сетне чу характерния звук на осъществена връзка.
— Централно бюро.
Преди да е отговорила дори, Рейчъл мярна нещо да се чернее отзад.
БМВ-то се изравни с мини купъра.
Втора кола се появи от другата й страна.
Съвсем същата, само че бяла.
Имала бе не една опашка, а две. Съсредоточила се беше върху набиващия се на око черен автомобил и беше пропуснала белия. Фатална грешка.
Двете коли я притиснаха рязко, със скърцане на метал и одрана боя. Задните им прозорци вече бяха свалени. Тъпите носове на автоматични оръжия изникнаха в отворите.
Тя скочи върху спирачката, металът изпищя, но я бяха сгащили яко. Нямаше измъкване.
ТАЙНИ
24 юли, 10:25 източно време
3. Вашингтон
Трябваше да се махне оттук.
В съблекалнята на физкултурния салон Грейсън Пиърс обу черен колоездачески клин, после нахлузи широка фланелка от онези, които носеха футболистите. Седна на пейката и си обу маратонките.
Зад него вратата на съблекалнята се отвори. Той се обърна и видя Монк Кокалис — с баскетболна топка под мишница и обърната назад шапка-идиотка на главата. Висок около метър и шейсет, Монк приличаше на питбул по анцуг. Въпреки това се беше оказал агресивен и умел играч. Повечето хора го подценяваха, но той притежаваше свръхестествения талант да разчита мислите на противника — можеше да надхитри всеки защитник и атаките му много рядко не завършваха с точка.
Монк метна топката в кошчето при другите — уцели естествено, — после тръгна към шкафчето си. Съблече си те-ниската, сви я на топка й я бутна вътре. Извъртя очи към Грей.
— Така ли ще се облечеш за срещата си с командир Кроу? Грей се изправи. — Отивам при нашите.
— Шефът на операции нали каза да стоим тук? — Голяма работа.
Монк вдигна вежда. Рунтавите вежди бяха единственото окосмение на бръснатата му глава. Предпочиташе да се придържа към външния вид, наложен му навремето в Зелените барети. Носеше и други физически атрибути от предишния си военен живот — сбръчкани белези от огнестрелни рани, три на брой, на рамото, на бедрото и на гърдите. Той единствен от отряда си беше оцелял при една засада в Афганис тан. По време на възстановителния му период в родината Сигма го беше привлякла заради невероятно високия му ко-ефициент на интелигентност и го беше подложила на скоростен курс по съдебна медицина.
— Мина ли вече през докторите? — попита Монк.
— Само контузии и две натъртени ребра. — „Ако не се брои наранената гордост“ — добави той наум и опипа болезненото място под седмото си ребро.
Вече беше докладвал за резултата от мисията. Беше се справил с бомбата, но не и с Лейди Дракон. Единствената им следа към основен източник на биологични оръжия се беше изпарила. Беше пратил медальона й с дракончето на криминалистите за някаква следа от пръстови отпечатъци. Не очакваше да открият нещо.
Взе си раницата от пейката.
— Пейджърът ми ще е в мен. С метрото съм само на петнайсет минути.
— И ще оставиш директора да те чака?
Грей сви рамене. Писнало му беше — докладът, подробният медицински преглед, а сега и тайнственото привикване от директор Кроу. Заслужил си беше мъмренето. Не трябваше да отива сам във Форт Детрик. Издънил се беше, и го знаеше.