— Гадно е да остаряваш… но пък винаги има бира.
— Съвсем вярно. — Грей отпи голяма глътка. Май не беше редно да смесва кодеин с алкохол… но пък денят му беше започнал отдавна, много отдавна.
Баща му го гледаше. Мълчанието заплашваше много скоро да натежи.
— Е — каза Грей, — май вече не можеш да се прибереш сам вкъщи, а?
— Майната ти — отвърна баща му с престорен гняв, но после се ухили и поклати глава, с което съвсем развали впечатлениението, че е ядосан. Баща му ценеше откровеността. — Поне не съм осъден престъпник, по дяволите.
— Не преставаш да ме заяждаш за Левънуърт. Виж, това никога няма да го забравиш!
Баща му пак вдигна бутилката за наздравица.
— Ще те заяждам, докато мога, мамка му. Погледите им се срещнаха. И Грей зърна нещо зад задевките на баща си, нещо, което рядко беше виждал преди. Страх.
Двамата никога не бяха общували с лекота. След злополуката баща му беше започнал да пие и често изпадаше в тежки пристъпи на депресия. Трудно му беше изведнъж да се превърне в домакиня и да отглежда две момчета, докато съпругата му ходи на работа. За компенсация беше управлявал домакинството като лагер за новобранци. А Грей, роден бунтар, непрекъснато нарушаваше правилата.
Докато накрая, осемнайсетгодишен, просто си беше събрал багажа и си беше тръгнал посред нощ да се запише в армията.
След това двамата не си проговориха цели две години.
Майка му постепенно и с упорити усилия ги беше одобрила. Само че чувството за неудобство беше останало. Веднъж майка му беше казала, че двамата повече си приличат, отколкото се различават. По-страшни думи Грейсън не беше чувал.
— Ега ти гадостта… — тихо каза баща му.
— Будвайзерът наистина е гаден. — Грейсън вдигна бутилката си. — Точно затова пия „Сам Адамс“.
Баща му се ухили.
— Голям си задник.
— Ти ме отгледа.
— А и сигурно трябва да си задник, за да познаеш друг задник.
— Това не съм го казвал. Баща му завъртя театрално очи.
— Защо изобщо си правиш труда да идваш?
„Защото не знам още колко време ще си спомняш кой съм“ помисли си Грейсън, но не посмя да го каже на глас. В пъплите му си стоеше онзи стегнат възел, старо негодувание което не успяваше да прогони напълно. Имаше думи, които искаше да каже, които искаше да чуе… и с част от себе си съзнаваше, че времето му изтича.
— Откъде взе тези сандвичи? — попита баща му с пълна уста. — Хубави са.
Грей се постара нищо да не проличи по лицето му.
— Мама ги направи.
Баща му го изгледа смутено. — О…да.
Погледите им се срещнаха отново. Страхът в очите на баща му се разгоря по-ярко… омесен със срам. Преди петнайсет години беше изгубил част от мъжествеността си, а сега му предстоеше да се раздели с онова, което го правеше личност.
— Татко… аз…
— Пий си бирата. — Грей долови резеца на познат гняв и по-навик се сви в черупката си.
Отпиваше от бирата и мълчеше. Никой от двамата не беше в състояние да заговори другия. Може би майка му беше права. Двамата твърде много си приличаха.
Накрая пейджърът на колана му се разпищя и Грей бързо посегна към него. Номерът на Сигма.
— От работата ме търсят — измърмори той. — Аз… имам среща следобед.
Баща му кимна.
— Аз пък трябва да си довърша шибаната къщичка за птици. Стиснаха си ръцете като двама негласни противници. Грей се върна в къщата, взе си довиждане с майка си и смъкна колелото от верандата. Яхна го и натисна педалите към станцията на метрото. Телефонният номер, изписан на екрана на пейджъра му, беше последван от цифров код.
? 911.
Спешно повикване. Слава Богу.
17:03 (местно време)
Ватиканът
Търсенето на истината за тримата влъхви се беше превърнало в изтощителни археологически разкопки — но вместо да се ровят в камъни и пръст, монсеньор Вигор Верона и неговият екип от архивари се ровеха в разпадащи се от старост книги и ръкописи. Екипът бе свършил грубата работа в главната Ватиканска библиотека и сега Вигор пресяваше отпратките за влъхвите в една от най-строго охраняваните части на Светия престол — Аркиво Сегрето Ватикано, скандалните Тайни архиви на Ватикана.