Гледаше ужасен.
Тънка струйка дим се издигна от отворената уста на Манди.
Очите й се бяха подбелили и се виждаше само склерата, но вече и тя почерняваше в ъгълчетата.
Мъртва.
Онемял от ужас, Джейсън огледа катедралата. Същото се случваше навсякъде. Само малцина бяха оцелели — две малки деца, затиснати между родителите си, пищяха. Джейсън разбра кои са останали незасегнати. Онези, които не бяха приели причастие.
Като него.
Сля се със сенките до стената. Като че ли никой не го забеляза. Гърбът му попадна на врата, неохранявана от монасите. Само че не беше истинска врата.
Джейсън я открехна и се вмъкна в изповедалнята.
Срина се на колене.
Молитви се заредиха на устните му.
После, също толкова внезапно, онова свърши. Усети го в главата си. Припукване. Спадане на налягането. Стените на катедралата се отдръпнаха с въздишка назад.
Той плачеше. Студени сълзи се стичаха по бузите му. Въздухът вонеше на изгоряла коса. Още отекваха викове и плач, но сега този скръбен хор идваше само от шепа гърла. От малцината оцелели. Някакъв мъж, бездомник, ако се съдеше по окъсаните му дрехи, се измъкна със залитане от редицата седалки и хукна по една странична пътечка. Преди да е направил и десет крачки, го простреляха в тила с един изстрел. Тялото му се строполи на пода.
„О, боже… о, боже…“ Джейсън преглъщаше хлиповете си и не сваляше поглед от олтара.
Четирима монаси извадиха златния саркофаг от потрошената витрина. Изритаха тялото на мъртвия свещеник от олтара и на негово място сложиха мощехранителницата. Водачът извади изпод плаща си голяма платнена торба. Монасите отвориха капака на мощехранителницата и изсипаха съдържанието й в торбата. После пуснаха празния безценен саркофаг на пода и повече никой не му обърна внимание.
Водачът метна торбата на рамо и тръгна по централната пътека с откраднатите реликви.
Архиепископът му извика нещо. Отново на латински. Прозвуча като Проклятие.
Онзи само махна с ръка.
Един от монасите застана зад архиепископа и насочи пистолет в тила му.
Джейсън се сви на топка — не искаше да гледа повече.
Затвори очи. Изстрели отекнаха из катедралата. Спорадични. Виковете замлъкнаха. Смъртта бродеше из катедралата — монасите избиваха малцината оцелели.
Джейсън стискаше очи и се молеше.
Миг по-рано беше забелязал герба върху палтото на водача. Черният му плащ се беше разтворил, когато той вдигна ръка, и Джейсън мярна за миг аления символ отдолу — дра-кон, увил опашка около собствения си врат. Символът не му говореше нищо, но му се стори някак екзотичен, по-скоро персийски, отколкото европейски.
Катедралата тънеше в каменно мълчание.
Тропот на ботуши се приближи към скривалището му.
Джейсън стисна очи още по-силно, сякаш така можеше да се скрие от ужаса, от невъзможността това да се случва, от богохулството.
Всичко това заради торба кости.
И макар катедралата да беше построена като дом за тези кости и безброй крале да бяха свеждали глави пред тях, и дори тази меса да беше проведена в чест на трима отдавна мъртви мъже — тримата влъхви, — един въпрос не даваше мира на Джейсън.
Защо?
Изображения на тримата влъхви имаше навсякъде из катедралата — от камък, от стъкло, от злато. На един от стъклописите тримата мъдреци пътуваха с камили през пустиня, водени от Витлеемската звезда. Друг изобразяваше преклонението пред новородения Христос — коленичилите мъже му предлагаха дарове от злато, тамян и смирна.
Ала Джейсън затвори ума си за всичко това. Виждаше само последната усмивка на Манди. Усещаше само нежното докосване на ръката й.
Всичко това вече го нямаше.
Ботушите спряха пред вратата.
Той изкрещя наум, разсъдъкът му диреше отговор за цялото това кръвопролитие.
Защо?
Защо им бе да крадат костите на тримата влъхви?
ДЕН ПЪРВИ
ЗАД ОСМАТА ТОПКА
24 юли, 04:34
1. Фредерик, Мериланд
Саботьорът беше пристигнал.