Грейсън Пиърс провря мотоциклета си между тъмните сгради в сърцето на Форт Детрик. Не загаси двигателя — той беше електрически и мъркаше не по-силно от хладилник. Черните ръкавици, които носеше, бяха със същия цвят като боята на мотоциклета, никелофосфорно съединение, наречено NPL Суперчерно. То абсорбираше в по-голяма степен видимата светлина и в сравнение с него обикновеното черно изглеждаше ярко като светофар. Прилепналият по тялото му костюм и твърдият шлем бяха прикрити по същия начин.
Прегърбен над мотора, той приближи края на уличката. Отпред се отваряше вътрешен двор, тъмна бездна, оградена от тухлените сгради на Националния онкологичен институт, който работеше под шапката на ИМИИЗАСАЩ — Изследователския медицински институт по инфекциозни заболявания към армията на САЩ. Тук войната срещу биотероризма се водеше на терен от две хиляди квадратни метра лаборатории със строго ограничен достъп поради висок риск от заразяване, Грей изгаси двигателя, но не слезе от мотора. Лявото му коляно опираше в малката раница. В нея бяха седемдесетте хиляди долара. Остана в уличката. Предпочиташе тъмнината. Луната отдавна беше залязла, а слънцето щеше да изгрее чак след двайсет и две минути. Дори звездите се криеха зад разпокъсващата се опашка на снощната лятна буря.
Щеше ли да издържи уловката му?
Оформи думите в гърлото си и прикрепеният над адамовата му ябълка микрофон ги прие:
— Муле до Орел, стигнах до мястото на срещата. Продължавам пеша.
— Прието. Следим те по сателита.
Грей потисна желанието си да погледне нагоре и да помаха. Мразеше да го наблюдават, да следят под лупа всяка негова стъпка, но тук залогът беше твърде голям. Поне едно беше успял да си осигури — да дойде сам на срещата. Човекът, с когото предстоеше да се срещне, беше плашлив. Цели шест месеца го беше обработвал, разменил беше свои връзки в Либия и Судан. Не се беше оказало лесно. Парите не можеха да купят много доверие. Особено в този бизнес.
Бръкна в раничката и извади торбата с парите. Избута бавно мотоциклета в една тъмна ниша.
Пресече уличката.
Малко очи бяха будни в този час на нощта — и повечето бяха електронни. Всичките му документи за самоличност бяха издържали проверките при Олд Фарм Гейт — служебния вход на базата. Сега му оставаше само да се надява, че уловката му ще издържи достатъчно, за да избегне електронното наблюдение.
Погледна светещия циферблат на водолазния си часовник — 04:45. Срещата беше за след петнайсет минути. Наистина много зависеше от успеха му тук.
Стигна до целта си. Сграда 470. По това време в сградата нямаше жив човек — следващия месец щяха да я събарят. Слабо охранявана, сградата беше идеална за срещата, а и имаше нещо иронично в избора й. През шейсетте в същата тази сграда бяха отглеждали спори на антракс, бактериалната смърт беше ферментирала в огромни резервоари чак до 1971 — ва, когато токсичното производство бе забранено. След това сградата се бе превърнала в огромен склад за материали на Националния онкологичен институт.
Но ето че сега антраксният бизнес щеше да се развихри отново под покрива й. Той погледна нагоре. Всички прозорци бяха тъмни. Щеше да се срещне с продавача на четвъртия етаж.
Отключи страничната врата с електронна карта, осигурена му от неговия човек в базата. Преметнал беше втората половина от заплащането през рамото си; първата я беше превел по банков път миналия месец. Носеше и друго — трий-сетсантиметров кинжал от карбонизирана пластмаса в прикрепена към китката му кания.
Единственото му оръжие.
Друго не би могъл да пренесе през охранявания вход.
Затвори вратата и тръгна към стълбището вдясно. Единствената светлина идваше от червения знак с надпис ИЗХОД. Вдигна ръка към мотористката си каска и я включи на режим нощно виждане. Светът грейна в отсенки на зелено и сребърно. Тръгна по стълбите и бързо се качи на четвъртия етаж.
Мина през вратата на площадката.
Нямаше представа къде точно ще се срещне с онзи. Знаеше само, че трябва да чака сигнал от него. Спря за миг при вратата, колкото да огледа какво има напред. Не му хареса.
Стълбището беше в ъгъла на сградата. Право напред имаше коридор; друг — наляво, под прав ъгъл с първия. По вътрешните стени се редяха врати от непрозрачно стъкло, вероятно на кабинети или канцеларии. По външните имаше прозорци. Той тръгна напред с бавна стъпка, нащрек и за най-слабото движение.
Поток от светлина се ливна през един от прозорците, право отгоре му.