III
За да не привлича внимание, Андрю накара кочияша да спре луксозната карета на Лийдънхол и закрачи сам към Комършъл Стрийт. Доста дълго вървя по тази смрадлива улица, докато накрая се въоръжи със смелост и навлезе в объркания лабиринт от сокаци, които образуваха Уайтчапъл. Само за десет минути от мъглата изникнаха най-малко дузина проститутки, които му предложиха изкачване на Венериния хълм срещу дребни грошове, но никоя от тях не беше момичето от портрета. Ако телата им бяха покрити с водорасли, Андрю би ги взел за посърнали и мръсни сирени, украсяващи носа на някой кораб. Отказваше им любезно, без да се спира, като същевременно изпитваше огромна жал към тези превити от студ плашила, които нямаха по-добър начин за препитание. Сластните усмивки, които беззъбите им уста се опитваха да изобразят, будеха по-скоро отвращение, отколкото желание. Дали и Мери щеше да изглежда така наяве, извън картината, чиито мазки я бяха превърнали в ангелско създание?
Бързо му стана ясно, че трудно ще я намери, разчитайки само на случайността. Навярно щеше да има повече късмет, ако направо попиташе за нея. Щом се увери, че е сполучливо дегизиран, реши да влезе в „Десетте камбани“, много посещавана таверна на ъгъла на Фурние и Комършъл Стрийт, точно срещу призрачната Христова църква. Очевидно в такова заведение, заключи Андрю, надничайки през прозорците, биха влезли проститутките в търсене на клиенти. Едва бе стигнал до тезгяха, когато го обградиха две от тях. Като се стараеше да изглежда отракан, младежът им поръча тъмно пиво, отклони тяхното предложение с цялата любезност, на която бе способен, и им каза, че търси жена на име Мери Жанет. Едната от проститутките си тръгна веднага, като се правеше на обидена — явно не й се искаше да губи време с човек, който нямаше да плати за услугите й, но другата, по-високата от двете, реши да остане и му благодари за почерпката.
— Сигурно имаш предвид Мери Кели. Тая проклета ирландка е най-търсената от всички. По това време на нощта вероятно вече е оправила неколцина и сега трябва да е в „Британия“ — това е мястото, където отмаряме всички, когато сме събрали достатъчно пари за нощувка и нещичко отгоре за пиячка, че да забравим тоя мизерен живот — рече тя по-скоро с ирония, отколкото с огорчение.
— Къде се намира тази кръчма? — попита Андрю.
— Наблизо е. На ъгъла на Криспин и Дорсет Стрийт.
Андрю не можа да не й се отблагодари за това сведение с четири шилинга.
— Потърси си стая — посъветва я той със сърдечна усмивка. — Тази нощ е твърде студено, за да скиташ по улиците.
— О, благодаря ви, господине. Много сте любезен — отвърна проститутката с искрена признателност.
Младежът се сбогува, като вежливо докосна шапката си.
— Потърсете ме, ако Мери Кели не ви даде каквото искате — извика жената с известно кокетство, макар че щърбата й усмивка съсипваше ефекта. — Казвам се Лиз, Лиз Страйд, не забравяйте.
Андрю лесно намери „Британия“, невзрачен вертеп с остъклена фасада. Макар и добре снабден с маслени лампи, локалът тъмнееше от гъстия тютюнев дим. Имаше дълъг тезгях в дъното, две сепарета вляво и обширно пространство с дървени масички и под, покрит със стърготини — там се бе струпала шумната клиентела. Орляк келнери с мърляви престилки едвам се провираха край масите като еквилибристи, понесли тенекиени канчета, препълнени с бира. В един ъгъл раздрънкано пиано предлагаше зацапаните си, подобни на зъби клавиши на всеки, който би пожелал да оживи вечерта. Андрю се добра до тезгяха, задръстен с кани с вино, маслени лампи и чинии със сирене, нарязано на такива огромни парчета, че приличаха по-скоро на строителни отломки. Запали си цигара от пламъка на една от лампите, поръча си халба бира и подпрян дискретно на тезгяха, заразглежда публиката, бърчейки нос заради силната миризма на горещи наденици, която идваше от кухнята. Както го бяха осведомили, тук обстановката беше много по-спокойна, отколкото в „Десетте камбани“. Повечето маси бяха заети от моряци в отпуск и хора от квартала, облечени скромно като него, въпреки че забеляза и няколко компании от проститутки, които здравата се наливаха. Той бавно пиеше бирата си и търсеше с поглед Мери Кели, но никоя от тях не отговаряше на нейното изображение. На третата бира започна да се отчайва и да се пита какво, по дяволите, търсеше там, увлечен да преследва един мираж.