Както можеше да се очаква, Гарет посвети деня на разсъждения върху случая, но вместо да анализира подробностите, за да го разреши — което не бе необходимо, защото вече бе открил убиеца, — само се възхищаваше на любопитните му последици, сякаш съзерцаваше паяжината на някакъв нов вид паяк. Този път обаче инспекторът се отдаде на размишления не в кабинета си, а на една от пейките на алеята, която се намираше пред един луксозен дом на Слоун Стрийт. Това бе жилището на Нейтън Фъргюсън, фабриканта на механични пиана. Гарет не знаеше дали този противен субект, който за жалост го познаваше от детинството му, тъй като беше приятел на баща му, в крайна сметка бе виновен за опустошителната война в бъдещето, както се бе пошегувал оня злоезичен момък Уинслоу; нищо обаче не пречеше да мине вечерта край дома му, похапвайки грозде от кесия, за да види дали наоколо не броди някое подозрително лице. Ако се случеше нещо такова, навярно щеше да си спести едно пътуване до бъдещето. Но твърде възможно бе Фъргюсън да няма друга роля в грандиозния сюжет на вселената, освен да произвежда смехотворните механични пиана, и може би в този миг капитан Шакълтън дебнеше край нечий друг дом. Иначе защо би убил просяка? Какъв интерес би могъл да представлява за капитана животът на онзи клетник? Дали бе просто нещастен случай, произволна жертва, или трупът в моргата бе нещо повече, отколкото изглеждаше — например ключов елемент от ребуса на бъдещето?
Колкото и да бе погълнат от тези разсъждения, Гарет трябваше да ги прекрати, когато вратата на дома на Фъргюсън се отвори и въпросната личност излезе оттам. Инспекторът стана от пейката си и се скри зад едно дърво, откъдето ясно се виждаше всичко, което ставаше на тротоара отпред. Фъргюсън се спря на стълбите на жилището си, за да си сложи цилиндъра и да отправи към нощта горделив поглед на завоевател. Гарет забеляза, че беше облечен елегантно — явно отиваше на вечеря или нещо подобно. След като си сложи ръкавиците, Фъргюсън затвори вратата на дома си, слезе по стъпалата и закрачи по улицата, без да бърза особено. Очевидно отиваше някъде наблизо, щом бе решил да не използва каретата си. Гарет се зачуди дали да го последва. Но нямаше време да помисли как бе най-добре да постъпи, защото в този миг, точно когато Фъргюсън подмина оградената с плет градинка около дома си, един силует изникна безшумно от храстите. Носеше дълго палто и шапка, която засенчваше лицето му, но Гарет нямаше нужда да го види ясно, за да узнае кой е. Сам се изненада, че догадките му излязоха верни.
С решително движение фигурата измъкна пистолет от джоба на палтото си и се прицели във Фъргюсън, който вървеше по тротоара, без да подозира какво се случва зад гърба му. Гарет реагира мигновено. Излезе от скривалището си и пресече улицата тичешком, съзнавайки, че елементът на изненадата бе най-добрият коз срещу противник като Шакълтън, който по размери и сила го превъзхождаше почти двойно. Тропотът от стъпките му сепна фигурата, която с видимо объркване го загледа как се приближава към нея, въпреки че продължаваше да държи с протегнатата си ръка пистолета, насочен към фабриканта. Гарет връхлетя капитана с цялата си сила, като го сграбчи през кръста; двамата прелетяха над храстите и паднаха в градинката. Инспекторът бе смаян от крехкото телосложение на Шакълтън, когото успя да срази с лекота, но бързо разбра причината за тази лесна победа, виждайки, че се е проснал върху красива девойка, а устата му бе само на една целувка разстояние от нейната.
— Госпожице Нелсън? — измънка той смутен.
— Инспектор Гарет! — възкликна тя, не по-малко изненадана.
С пламнало лице Гарет побърза да стане, за да наруши тази притеснителна поза, и й помогна да се изправи. Револверът остана да лежи на земята, но никой от двамата не си направи труда да го вдигне.
— Добре ли сте? — попита инспекторът.
— Да, добре съм, не се тревожете — рече тя задъхана, а на лицето й се изписа раздразнение. — Мисля, че въпреки всичко нямам нищо счупено.
Луси изтърси полепналата по дрехите й пръст и развърза почти разваления от падането кок, в който бе събрала косата си.
— Съжалявам, че ви нападнах така, госпожице Нелсън — извини се Гарет, запленен от прелестните златни коси, които лениво се спуснаха по раменете й като мед, разлян от делва, — искрено съжалявам, но… вие щяхте да стреляте по господин Фъргюсън, нали?
— Разбира се, че щях да стрелям по господин Фъргюсън, инспекторе! Да не мислите, че без причина се крия тук цяла вечер? — тросна се девойката.