Наведе се, за да вземе пистолета, но Гарет я изпревари.
— По-добре да е у мен — рече той с извинителна усмивка. — Но кажете ми, защо искахте да убиете господин Фъргюсън?
Луси въздъхна и в продължение на няколко мига се взира в земята, вглъбена в мислите си.
— Знаете ли, аз не съм онова повърхностно момиченце, за което ме смятат всички — рече накрая с печален глас. — И аз като всеки друг съм загрижена за света, в който живея. И възнамерявах да го докажа, като ликвидирам виновника за войната в бъдещето.
— Аз съвсем не ви мисля за повърхностно момиченце — призна Гарет. — Който мисли така, е истински глупак.
Луси се усмихна поласкана.
— Сериозно ли говорите? — запита тя с кокетно изражение.
— Разбира се, госпожице Нелсън — увери я инспекторът с плаха усмивка. — Но не ви ли се струва, че има далеч по-добри начини да докажете своята загриженост, без да цапате с кръв красивите си ръце?
— Май имате право, господин Гарет… — призна Луси, като го гледаше очарована.
— Радвам се, че вече сме на едно мнение — рече Гарет с искрено облекчение.
Постояха безмълвно няколко мига, като се гледаха смутено.
— Ами сега, инспекторе? — продума най-сетне момичето с невинно изражение. — Ще ме арестувате ли?
Гарет въздъхна.
— Именно това би трябвало да направя, госпожице Нелсън — скръбно призна той, — но…
Помълча за миг, като обмисляше ситуацията.
— Да? — попита Луси.
— Ще забравя за случката, ако ми обещаете, че повече няма да се опитвате да стреляте по когото и да било.
— О, обещавам ви, инспекторе! — рече момичето с ликуващ тон. — И ако бъдете така добър да ми дадете пистолета, ще мога да го върна в чекмеджето на баща ми, преди да е разбрал, че съм го взела.
Гарет се поколеба, но накрая й подаде оръжието. Тя го взе, при което пръстите им се докоснаха; и двамата не ги отдръпнаха веднага, задържайки за миг този приятен допир. Когато Луси пъхна пистолета в джоба на палтото си, Гарет се покашля.
— Ще ми позволите ли да ви изпратя до дома ви, госпожице Нелсън? — попита той, като не смееше да я погледне. — Не е препоръчително една млада дама да върви сама по улицата в този час, та дори да е с оръжие в джоба си.
Луси се усмихна, очарована от предложението му.
— Разбира се — отвърна. — Много сте любезен, инспекторе. Не живея много далече, пък и нощта е чудесна. Ще бъде приятна разходка.
— Убеден съм в това — отговори Гарет.
XXXV
На следващата сутрин, усамотен в кабинета си, инспектор Колин Гарет разсеяно дъвчеше закуската си. Очевидно мислеше за Луси Нелсън, за прекрасните й очи, за златните й коси и за усмивката, която му бе отправила, когато помоли за разрешение да му пише писма. В този миг един полицай влезе в кабинета и му връчи подписана от министър-председателя заповед, изискваща да потегли към бъдещето, за да арестува един човек, който още не се бе родил. И тъй като влюбването, както несъмнено знаете, обикновено действа оглупяващо на страдащите от него, инспекторът осъзна значението на тази хартийка чак когато се озова във файтона, който го караше към „Мъри 
Пътешествия във времето“.
При първото си посещение Гарет бе прекрачил прага на фирмата с разтреперани колене и със спестяванията, оставени от баща му и превърнати в нещо, излязло сякаш от някой сън: билет за бъдещето, за 2000 г. Този път обаче той крачеше решително, макар че носеше в джоба на сакото си нещо също толкова невероятно: заповед, която намирисваше на магия, защото, като си помислеше човек, бе издадена за арестуването на един фантом. И Гарет бе сигурен, че — ако пътуванията във времето станеха обичайно явление — това щеше да е само първата от дълга поредица подобни заповеди, които щяха да позволяват на полицаите да извършват арести в най-различни епохи, стига престъпленията да бяха станали в едно и също пространство: град Лондон. Драсвайки небрежния си параф върху хартийката в джоба на инспектора, министър-председателят — вероятно без сам да го съзнава — бе направил историческа крачка, бе поставил началото на нова епоха. Точно както подозираше Гарет, науката и нейните невероятни творения отмерваха такта на мелодията, по която хората трябваше да танцуват.
Но тази заповед щеше да му предостави известни предимства и в пространството. Например нямаше да гние в някоя стаичка, очаквайки Гилиъм Мъри, този толкова зает човек, да благоволи да го приеме. Облечен във власт благодарение на хартийката, която носеше в джоба си, Гарет подмина секретарките, охраняващи личната територия на Мъри, и се качи по стълбите към първия етаж, без да обръща внимание на възраженията им. Сетне измина дългия, обсипан с часовници коридор и нахълта в кабинета на предприемача като призрак, следван от рояк запъхтени секретарки. Гилиъм Мъри се бе проснал на килима и си играеше с едно огромно куче. Изгледа натрапника с известна досада, но Гарет не се остави да го сплашат току-така. Знаеше, че поведението му е повече от оправдано.