Андрю въздъхна. Ясновидецът знаеше повече от него, който се бе сблъскал с душегубеца броени мигове преди престъплението.
— Откога си се загрижил как се развива империята, братовчеде? — запита весело Чарлс зад гърба му. — О, виждам, че всъщност те интересува хрониката на произшествията.
— Добро утро, Чарлс — поздрави го Андрю, като остави вестника на масата, сякаш го бе прелиствал само от скука.
— Невероятно внимание е отделено на убийствата на клетите проститутки — отбеляза братовчед му, като взе чепка лъскаво грозде от фруктиерата и седна на стола срещу него. — Макар че, да ти призная, и аз съм заинтригуван от значението, което придават на тази тъй неприятна история: възложили са разследването на Фред Абърлайн, най-добрия копой на Скотланд Ярд. Очевидно случаят не е по силите на градската полиция.
Андрю кимна с престорена разсеяност, гледайки през прозореца как лекият ветрец разнасяше един облак с форма на дирижабъл. Не искаше да се покаже прекалено заинтересован, за да не привлече вниманието на братовчед си, но всъщност жадуваше да узнае всичко във връзка с престъпленията, които явно се случваха единствено в квартала на неговата любима. Каква ли физиономия щеше да направи Чарлс, ако му кажеше, че предната нощ се бе сблъскал с безпощадния убиец в една тъмна уличка на Уайтчапъл? При все това, за жалост, не можеше да каже нищо за него, освен че беше здравеняк и вонеше ужасно.
— Тъй или иначе, въпреки намесата на Скотланд Ярд, засега има само догадки, някои от които са направо смехотворни — продължи братовчед му, като откъсна зърно грозде от чепката и взе да го върти между пръстите си. — Знаеш ли, че подозират един от индианците от представлението на Бъфало Бил, което гледахме миналата седмица, и дори актьора Ричард Мансфийлд, който играе в пиесата „Доктор Джекил и мистър Хайд“? Впрочем, препоръчвам ти тази постановка в „Лисеъм“ — превъплъщението на Мансфийлд на сцената е наистина страховито.
Андрю обеща, че ще отиде да го гледа, хвърляйки огризката от ябълката си на масата.
— В крайна сметка — обобщи Чарлс с известна досада, — ония клетници от Уайтчапъл са сформирали охранителни отряди, които да патрулират из улиците. За беда Лондон се разраства толкова бързо, че полицията се оказва негодна да се справи с неговите нужди. Всички искат да живеят в тоя проклет град. Хората пристигат от най-отдалечените графства в търсене на по-добър живот, а биват експлоатирани в някоя фабрика, хващат тиф или са принудени да прибягват до престъпления, за да плащат безбожния наем на някое мазе или друга непроветрива бърлога. Всъщност за мен даже е чудно, че убийствата и грабежите не са повече, като се има предвид с каква безнаказаност могат да се извършват. Ако престъпниците имаха някаква организация, Лондон щеше да е в техните ръце, Андрю, бъди сигурен в това. Не се изненадвам, че кралицата се бои от народно въстание, от революция като онази, която понесоха френските ни съседи и която би пратила на гилотината и нея, и цялата й фамилия. Нейната империя е само една фасада, която се нуждае от все по-солидни подпори, за да не рухне. Нашите овце и говеда пасат в Аржентина, китайците и индусите отглеждат нашия чай, златото ни се доставя от Южна Африка и Австралия, виното, което пием, е от Испания и Франция. Кажи ми, братовчеде, какво всъщност произвеждаме ние, освен престъпност? С един организиран метеж бандитите биха могли да завладеят цялата страна. За щастие, злотворството и здравият разум рядко вървят ръка за ръка.
Андрю обичаше да слуша как братовчед му се впуска в такива тиради уж нехайно, преструвайки се, че не взима насериозно собствените си думи. Той се възхищаваше на противоречивия дух на Чарлс, който му напомняше къща, разделена на безброй стаи без връзка помежду им, тъй че ставащото в една от тях нямаше никакъв отзвук в останалите. Поради това братовчед му умееше да забелязва сред заобикалящия го разкош най-лютите язви на света и да ги забравя начаса, докато Андрю — за да дадем най-прост пример — не беше способен да осъществи успешно сношение, след като е посетил кланица или болница за инвалиди. Вътрешният свят на Андрю, сътворен явно по подобие на раковините, поглъщаше и отразяваше всичко. Всъщност именно по това те се отличаваха един от друг и същевременно се допълваха: Чарлс бе човек на разсъжденията, а той — на чувствата.