— Да ви призная, като дете бях очарован от този красив блян, който управляваше живота на баща ми — продължи той. — За известен период от време дори го смятах за достоверен образ на бъдещето. Така бе, докато не започнах да работя с него, щом навърших седемнайсет години. Тогава проумях, че това е просто мираж. Беше очевидно, че това развлечение на инженери и градинари никога няма да се превърне в архитектура на бъдещето — не само защото хората никога не биха се лишили от своето лично пространство в чест на някакво хармонично съжителство, но и заради опозицията на самите архитекти, които презираха желязото и стъклото, твърдейки, че тези модни материали не притежават естетическите достойнства, които характеризират архитектурните произведения. Веднага осъзнах печалната истина, че независимо колко железопътни гари от стъкло бихме построили баща ми и аз из цяла Англия, не бихме могли да се преборим с господството на тухлата. И тъй, примирих се, че през остатъка от живота си ще бъда обикновен фабрикант на симпатични оранжерии. Но кого би могло да удовлетвори това несериозно и незначително занимание, господин Уелс? Естествено, не и мен. Не знаех обаче какво би ме удовлетворило. На моите двайсет и няколко години разполагах с достатъчно пари, за да задоволя всяка своя прищявка, та дори и най-изтънчената, и това неизбежно ме караше да гледам на живота като на предварително спечелена игра на карти, която започваше да ми се струва ужасно отегчителна. Отгоре на всичко по това време баща ми внезапно се разболя от треска и почина, поради което забогатях още повече, тъй като бях единственият му наследник. Тогава осъзнах с болезнена яснота, че повечето хора умират, без да са осъществили мечтите си. Макар че животът на баща ми външно изглеждаше достоен за завиждане, аз знаех, че не му бе донесъл душевна пълнота, а мен не ме очакваше по-голям късмет. Бях убеден, че и аз някой ден ще издъхна със същото неудовлетворено изражение. Вероятно затова потърсих убежище в четенето, за да избягам от монотонното и предсказуемо съществуване, което се разкриваше пред мен. Всички стигаме до четенето по някаква причина, не мислите ли? Как се случи това при вас, господин Уелс?
— Счупих си пищяла, когато бях на осем години — отвърна писателят с видимо равнодушие.
Гилиъм го изгледа за миг, леко смутен, но накрая кимна доволно.
— Предполагам, че гениите като вас трябва да започнат на такава възраст — отсъди той. — Аз позакъснях. До двайсет и петгодишна възраст не бях дръзвал да изследвам богатата библиотека, която рано овдовелият ми баща бе изградил в едното крило на къщата — вероятно като поредното средство да се освободи от парите, които без помощта на майка ми не знаеше как да харчи. Ако аз не прочетях тези книги, никой вече нямаше да стори това. И тъй, изгълтах всичко, абсолютно всичко. Така открих насладата от четенето. Никога не е късно, не мислите ли? Трябва обаче да ви призная, че не бях особено взискателен читател. Всяка книга, описваща някой живот, който не беше моят, ми изглеждаше малко или много интересна. Но вашият роман, господин Уелс… вашият роман ме заплени повече от всеки друг! Вие не говорехте за познатия ви свят като Дикенс, нито за екзотичните територии на Африка или Малайзия, както правеха Хагард или Салгари, нито дори за луната, както бе направил Верн. Не, в „Машината на времето“ вие говорехте за нещо, което изглеждаше още по-недостижимо — бъдещето! И никой преди вас не бе дръзвал да го покаже!
При тези хвалебствия на предприемача Уелс само сви рамене и продължи да върви, като гледаше да не се спъне в кучето, което имаше дразнещия навик да се пречка в краката им. Верн, разбира се, го беше изпреварил, но Гилиъм Мъри нямаше защо да знае това. Предприемачът продължи, все така без да обръща внимание на безразличието му:
— Както знаете, оттогава насам, вероятно вдъхновени от вашата творба, мнозина побързаха да публикуват своите представи за утрешния ден. Витрините на книжарниците отведнъж бяха залети от стотици научни романси. Аз закупих всички, които можах, и след няколко безсънни нощи, през които поглъщах роман след роман, разбрах, че тази нова литература занапред ще бъде единственото ми четиво.
— Съжалявам, че сте решили да си губите времето с такива посредствени романчета — измънка Уелс, който ги смяташе за един неприятен израстък в литературата от края на века.
Гилиъм го погледна с изненада, сетне избухна в гръмък смях.
— Разбира се, тези произведенийца са извънредно слаби — призна той, когато престана да се смее, — но за мен това няма никакво значение. Писачите на въпросните посредствени романчета, както ги наричате вие, притежават нещо, което за мен е по-ценно от умението да плетат възвишени фрази: визионерски ум, който буди у мен възхита и завист. Повечето от тези книжлета описват как животът на хората се повлиява от някое, в общи линии, безсмислено изобретение. Чели ли сте романчето за еврейския изобретател, който създава машина, способна да увеличава размера на нещата? Наистина ужасна книга, но трябва да ви призная, че описанието на стадото бръмбари-рогачи, прекосяващи Хайд Парк, успя да ме стресне. За щастие, не всички са такива. Като оставим настрана подобни безумия, някои романи предлагат идеи за бъдещето, чиято вероятност се забавлявах да изучавам. А имаше и нещо, което не можех да отрека: прочитайки книга на Дикенс, да речем, никога не съм изпитвал желание да му подражавам, да проверя дали и аз мога да съчиня история за премеждията на някое просяче или за страданията на някой младеж във фабрика за битум — струваше ми се, че всеки, който разполага с мъничко въображение и време, би могъл да стори това. Но да пиша за бъдещето… ах, господин Уелс, това беше друго нещо! То вече ми изглеждаше истинско предизвикателство, защото беше начинание, в което участваха интелектът, дедуктивната способност на човека. Способен ли съм да сътворя правдоподобно бъдеще? — запитах се една нощ, привършвайки едно от онези романчета. Както навярно сте почувствали, избрах вас за образец, който да следвам, тъй като не само имаме общи интереси, но сме и връстници. И тъй, в продължение на месец писах по цели нощи роман за бъдещето — един научен романс, с който да изявя моята прозорливост, моята дедуктивна мощ. Естествено, полагах усилия да го напиша добре, но повече ме интересуваше пророческата страна. Исках бъдещето, измислено от мен, да се стори правдоподобно на моите читатели, да го сметнат за вероятно. Но най-вече ме интересуваше мнението на писателя, който ми бе посочил пътя: вашето мнение, господин Уелс. Исках вие да го прочетете и да похвалите сполучливата ми идея, да ме погледнете в очите и да ме признаете за равен, за творец от същата кръв. Исках моят роман не просто да ви хареса, господин Уелс. Исках да ви достави същата интелектуална наслада, която вашият достави на мен.