Тук двамата мъже се погледнаха в очите сред тишината, нарушавана единствено от далечния грак на гарваните.
— Но, както знаете, нещата не се развиха така — оплака се най-сетне Гилиъм, поклащайки глава със зле прикрито огорчение, което трогна Уелс, защото му се стори, че това бе първият искрен жест на предприемача, откакто бяха започнали разходката.
Бяха се спрели до огромен куп отломки и там, пъхнал ръце в джобовете на крещящото си сако, Гилиъм постоя няколко минути, загледан в обувките си с непресторена скръб. Може би очакваше Уелс да сложи ръка на рамото му и да изрече утешителни слова, които — досущ като напевите на някой шаман — да изцелят неприятната рана, която самият писател бе нанесъл на гордостта му през онзи далечен следобед. Уелс обаче само го гледаше равнодушно, както някой трапер би гледал заека, мятащ се в неговата примка, знаейки, че макар да изглежда отговорен за случилото се, е просто един обикновен посредник; че страданията на животното са продиктувани от жестоката хармония на живота.
Щом разбра, че единственият човек, който можеше да му предложи целебния балсам, не изглеждаше склонен да му го даде, Гилиъм се усмихна мрачно и закрачи отново. Вървяха по нещо като булевард с жилищни сгради, съдейки по величествените железни огради и луксозната мебелировка, която се подаваше сред останките. Това навяваше спомена за живот, който изглеждаше не на място сред подобно опустошение, сякаш разпространението на човешкия род на земята е било само една божествена грешка, смехотворна сеитба, обречена да загине под стихиите.
— Не отричам, че отначало ме хвана яд, задето поставихте под съмнение писателските ми качества — призна Гилиъм с глас, който сякаш се изливаше от гърлото му бавно като петмез, — понеже никой не обича да подценяват труда му. Но най-вече се подразних от това, че оспорихте правдоподобността на моя роман, на бъдещето, което бях обрисувал така грижливо. Зная, че не реагирах по най-правилния начин и бих искал да използвам случая, за да ви се извиня, че тогава се нахвърлих срещу вашия роман. Както навярно сте разбрали, моето мнение за него не се е променило: продължавам да го смятам за произведение на гений.
Гилиъм изрече последните си думи с едва доловима ирония. Бе си възвърнал самоуверената усмивка, но сега писателят знаеше, че този могъщ колос има слабо място — малка, но стратегически разположена пукнатина, която навремени заплашваше да го срути. Заради дразнещата надменност, която излъчваше предприемачът, Уелс дори се почувства горд, че именно той е предизвикал пукнатината.