— Онзи следобед не се сетих за друг начин да се защитя, освен като хванат натясно плъх — заоправдава се Гилиъм. — За щастие, когато успях да се успокоя, видях нещата от друг ъгъл. Да, може да се каже, че преживях нещо като откровение.
— Нима? — иронизира го Уелс.
— О, да, не се съмнявайте. Там, седнал срещу вас, осъзнах, че съм избрал погрешен способ да представя на света моята идея за бъдещето. Представяйки я чрез роман, аз самият я обричах да си остане измислица — макар и правдоподобна, но все пак измислица, подобно на вашето бъдеще с морлоките и елоите. Ами ако можех да представя идеята си без такъв ограничаващ посредник като книгата, в която бе описана? Ами ако можех да я покажа като нещо реално? Неописуемото задоволство, което бих изпитал, ако цяла Англия повярваше, че моята представа за 2000 г. е истинското бъдеще, очевидно би засенчило удоволствието от това, че съм написал правдоподобна измислица. Но изпълнимо ли бе това? — запита се предприемачът в мен. Условията за осъществяване на такъв проект изглеждаха отлични. Вашият роман, господин Уелс, бе разпалил полемиката за пътуванията във времето. Във всички клубове и кафенета се обсъждаше единствено възможността да се пътува в бъдещето. Поради тази житейска ирония би могло да се каже, че вие подготвихте почвата, за да мога аз да си засея житото. Защо, казах си, да не им предложа онова, което искат? Защо да не им предложа едно пътуване до 2000 г., пътуване до „моето“ бъдеще? Не знаех дали ще мога да го сторя, но едно ми беше ясно: не бих могъл да продължа да живея, без поне да се опитам. Без да искате, господин Уелс, по чиста случайност, както стават значимите неща в живота, вие ми посочихте причина да живея, цел, нещо, чието осъществяване би ми дало тъй жадуваната пълнота, неуловимото щастие, което никога не бих изпитал от изграждането на оранжерии.
Уелс трябваше да сведе глава, за да не отправи към предприемача поглед, изпълнен със солидарност. Тези думи го бяха накарали да си припомни чудния низ от събития, който го бе положил в любовните обятия на литературата, спасявайки го от посредствеността, на която искаше да го обрече неговата не твърде любяща майка. И именно дарбата му да борави с езика, предоставена му, без да е молил за нея, го бе избавила от необходимостта да търси смисъла на съществуването си, спасила го бе от лутанията на онези, които не знаеха с какво предназначение са се родили. За тях бе достъпно само онова обикновено и атавистично щастие, което се крие във всекидневните удоволствия, като например чаша хубаво вино или ласките на отзивчива жена. Да, и Уелс можеше да броди сред тези лесно заменими сенки, без дори да подозира, че тъй желаната душевна пълнота, едва долавяна в пристъпите на меланхолия, се спотайва в клавишите на една пишеща машина и само чака той да я открие.
— Докато пътувах обратно към Лондон, умът ми заработи усилено — чу да казва предприемачът. — Бях сигурен, че невъзможното може да изглежда вероятно, ако се представи по убедителен начин. Всъщност това е като да построиш оранжерия: ако стъклената структура е достатъчно крехка и красива, никой не би обърнал внимание на солидния скелет от желязо, който я поддържа. Тя просто би изглеждала така, сякаш се рее във въздуха като по чудо. Първото, което направих на следващата сутрин, бе да продам предприятието, което баща ми бе съградил от нулата. И ако се питате дали почувствах поне мъничко угризение — съвсем не, дори напротив, защото тази продажба щеше да ми позволи буквално да построя бъдещето, а в крайна сметка това бе съкровеното желание на баща ми. После купих този стар театър. Избрах го, защото точно отзад, с изглед към Чаринг Крос Роуд, имаше две изоставени сгради, които също купих. Следващата ми крачка, естествено, бе да съединя трите сгради, разрушавайки съответните стени, за да получа това гигантско пространство. Както сигурно сте видели от улицата, театърът не е особено голямо здание и никой не би заподозрял, че в него може да се помещава огромният декор, който представлява Лондон през 2000 г. Сетне само за два месеца построих идеално копие на панорамата, която описвам в моя роман, като спазих дори най-малката подробност. Всъщност сцената не е толкова голяма, колкото изглежда, но може да се стори безкрайна, ако човек върви все в кръг, не мислите ли?