„Нима това правим, вървим все в кръг?“ — запита се Уелс, сдържайки яда си. Ако беше така, трябваше да признае, че подобните на лабиринт руини стократно го бяха заблудили, понеже придаваха още по-исполински размери на внушителния декор, за който никога не би допуснал, че може да се побере в малкия театър.
— Собствените ми ковачи изфабрикуваха автоматите, които толкова ви уплашиха преди, както и броните на човешката армия на капитан Шакълтън — продължи да разяснява Гилиъм, докато го водеше през един тесен проход между срутени сгради. — Отначало мислех да наема професионални актьори, за да пресъздадат битката, която щеше да промени съдбата на човешкия род; аз самият щях да се погрижа за хореографията й, за да изглежда колкото се може по-зрелищна и вълнуваща. Ала бързо отхвърлих тази идея, защото театралните актьори, хора суетни и вманиачени, ми се сториха прекалено разглезени, за да изиграят убедително такива закалени и издръжливи войници като тези от войската на бъдещето. Нещо повече — щеше да ми е по-трудно да заставя актьорите да мълчат, в случай че работата, която трябваше да вършат, им се стореше неморална. Затова вместо тях наех шепа улични нехранимайковци — външността им пасваше много по-добре на врелите и кипели герои, чиято роля трябваше да изпълняват. Те можеха да изкарат цялото представление, навлечени с тежките железни брони, и пет пари не даваха, че проектът ми е измама. Въпреки всичко имах някои проблеми, но не такива, че да не мога да ги разреша — добави той, като се усмихна многозначително.
И Уелс разбра, че с тази крива усмивка предприемачът му загатва две неща: първо, че е в течение на неговата намеса в романса на госпожица Хагърти и Том Блънт, младежа, който играеше ролята на Шакълтън; и второ, че именно Гилиъм е отговорен за внезапното му изчезване. Писателят се постара да си придаде уплашено и стъписано изражение, което като че се понрави на Гилиъм. Всъщност Уелс, стига да можеше, с най-голямо удоволствие би изтрил наглата му усмивка, разкривайки, че Том е преживял собствената си смърт. Самият момък му разказа това едва преди две нощи, когато се появи в дома му, за да му благодари за всичко и да му напомни, че ако някой път се нуждае от яки мускули, трябва само да му се обади.
Проходът ги отведе до открито пространство, имитиращо малък площад, на който все още стърчаха няколко зловещо изкривени дървета с оголени клони. В центъра на площада Уелс съгледа причудлив трамвай, чиито страни бяха обточени с тръби от хромирано желязо. От тях изникваха десетки клапи и други, не по-малко помпозни допълнения, които при по-внимателен оглед му се видяха чисто декоративни.
— А това е „Хронотилус“, возило с парен двигател, снабдено с трийсет места — гордо оповести Гилиъм, потупвайки една от страните му. — Пътниците се качват в него в другата стая, готови да отпътуват в бъдещето, без да подозират, че 2000 г. се намира в съседното помещение. Аз просто трябва да ги докарам дотук. Това разстояние от някакви си петдесет метра, което виждате — рече, сочейки към някаква врата, която навярно се намираше зад мъглата, — представлява цял един век за тях.
— Но как успявате да симулирате пътуване във времето? — попита Уелс, който не можеше да повярва, че клиентите на Мъри биха се задоволили с обикновена разходка с трамвай, колкото и да беше разкрасен.
Гилиъм се усмихна, сякаш въпросът го беше зарадвал.
— Както и вие току-що заключихте, всичките ми усилия щяха да са напразни, ако не бях успял да разреша този досаден проблем. Това, уверявам ви, ме държа буден безброй нощи. Очевидно не можех да покажа как охлювите бягат като зайци, нито как луната за броени секунди минава през всичките си фази, както бяхте направили вие в романа си, за да илюстрирате ефектите от придвижването към бъдещето. Ето защо трябваше да измисля такъв начин за пътуване във времето, при който да не ми се налага да показвам въпросните ефекти. Той, освен това, не биваше да има научна основа, защото бях убеден, че щом обявя във вестниците, че може да се пътува до 2000 г., всички учени в страната ще поискат да узнаят как, дявол да го вземе, може да се направи такова нещо. Същинско предизвикателство, не мислите ли? И след като обмислих въпроса много внимателно, се сетих само за един способ за пътуване във времето, който не би могъл да се оспори по научен път: магията.
— Магията?
— Да, към какво друго можех да прибягна, щом пътищата на науката бяха затворени за мен? Тогава си съчиних мнима биография. Според нея, преди да отворя фирмата за пътувания във времето, баща ми и аз бяхме ръководили не някаква тривиална фабрика за оранжерии, а фирма за финансиране на експедиции — навсякъде ги има такива, решени да не оставят ни една неразкрита загадка на света. И естествено, ние също търсехме отчаяно митичните извори на Нил, които според легендите се намираха в сърцето на Африка. Там бяхме изпратили нашия най-добър изследовател, Оливър Тръмейнкоу, който след безброй мъчителни превратности бе попаднал на едно местно племе, способно да отваря пространствен портал посредством магия.