След тези думи Гилиъм направи пауза, за да погледа с шеговита усмивка опитите на писателя да скрие изумлението си.
— Тази дупка в пространството водеше до една розова и ветровита равнина, където времето не течеше — продължи той; — това всъщност бе моята лична представа за четвъртото измерение. Равнината бе нещо като преддверие към други епохи, защото на свой ред бе осеяна с дупки, подобни на онази, която я свързваше с африканското селце. Един от въпросните коридори водеше до датата 20 май 2000 г. — денят на решаващата битка между човеците и автоматите сред руините на един опустошен Лондон. А какво друго можехме да сторим двамата с баща ми, узнавайки за съществуването на вълшебната дупка, освен да я откраднем и да я пренесем в Лондон, за да я предложим на поданиците на Империята? Тъкмо това и направихме. Затворихме я в един огромен железен сандък, нарочно изработен за случая, и я докарахме тук. Voilà! Вече имах решението, което търсех — начин да се пътува във времето, който да не изисква никакви научни средства. За да посети бъдещето, човек трябваше само да влезе през пространствената дупка с „Хронотилус“, да прекоси част от розовата равнина и после да мине през другата дупка, водеща към 2000 г. Простичко, нали? И за да избегна необходимостта да показвам четвъртото измерение, целесъобразно го населих с ужасни и опасни дракони — същества с толкова страховита външност, че заради тях се видях принуден да боядисам в черно прозорците на „Хронотилус“, за да не разстройвам чувствителните души — рече той, сочейки на писателя, че кръглите като илюминатори прозорци действително са оцветени в черно. — И тъй, щом моите клиенти влезеха във времевия трамвай, ги довеждах дотук по този стръмен терен с всевъзможни клатушкания и наклони, а с помощта на обои и тромбони имитирах рева на драконите, дебнещи в равнината. Никога не съм преживявал тези ефекти от вътрешната страна на „Хронотилус“, но сигурно са много реалистични, съдейки по пребледнелите лица на мнозина от пасажерите на връщане.
— Но ако дупката ги води винаги до този площад в един и същ момент от 2000 г… — подхвана Уелс.
— То тогава всяка експедиция би трябвало да съвпада с всички предишни и всички следващи — прекъсна го Гилиъм. — Знам, знам, натам сочи логиката. Но идеята за пътуването във времето все още е толкова нова, че твърде малко хора са успели да си представят проблемите, които предполага и парадоксите, които може да породи. Ако пространственият портал води винаги до един и същ миг от бъдещето, очевидно тук би трябвало да има най-малкото два „Хронотилуса“, тъй като до момента са проведени поне две експедиции. Ала не всички хора осъзнават това, господин Уелс, както вече ви казах. Във всеки случай, предвиждайки въпросите, които биха могли да възникнат от страна на най-наглите клиенти, напътих актьора, играещ ролята на водача, да им обяснява, че щом пристигнем в бъдещето и преди да позволим на пътниците да слязат от возилото, всеки път откарваме „Хронотилус“ на различно място — именно с цел да избегнем този ефект.
Предприемачът направи пауза, за да види дали Уелс ще се осмели да зададе друг въпрос, но писателят бе потънал в мълчание, което можеше да се определи само като скръбно, съдейки по тъгата, помрачила лицето му.
— Точно както подозирах, щом обявих във вестниците моите пътувания до 2000 г. — реши да продължи Гилиъм, — мнозина учени пожелаха да се срещнат с мен. Да бяхте ги видели, господин Уелс! Идваха на тълпи с презрително намусени физиономии, като очакваха, че ще им покажа някакво съоръжение, чийто метод на действие ще могат да направят на пух и прах. Ала аз не бях учен! Бях просто един почтен предприемач, направил случайно откритие. След срещата повечето си тръгваха възмутени и не можеха да скрият яда си, че са се натъкнали на способ за пътуване във времето, който не можеха нито да анализират, нито да оборят, защото магията е нещо, в което или вярваш, или не вярваш. Имаше обаче и някои, на които моето обяснение им се стори повече от убедително — сред тях беше и вашият колега, писателят Артър Конан Дойл. Бащата на непогрешимия Шерлок Холмс се превърна в един от най-ревностните ми защитници, както сигурно знаете, ако сте чели някоя от многобройните му статии, посветени на моята кауза.