Огледа и двете страни на улицата, но не се виждаше жива душа и тъй като луната бе в последна четвърт, нощта бе непрогледна. Стори му се стори, че мракът се отличаваше с онази присъща на мармаладите лепкавост, която му приписваха готическите романи. Бележката върху картата не уточняваше часа на срещата и поради това Уелс бе решил да отиде в осем и половина вечерта, защото този час се споменаваше във втория цитат. Надяваше се да е отгатнал правилно и да не е единственият, който щеше да се представи пред пътника. Бе взел мерки да се въоръжи за всеки случай и тъй като нямаше пистолет, бе вързал с връв на гърба си ножа за рязане на месо, тъй че острият инструмент да остане незабелязан от пътника, ако последният решеше да го претърси. Така екипиран, писателят се бе сбогувал с Джейн като героите от романите — с продължителна и неочаквана целувка, от която тя отначало се изненада, но в крайна сметка я прие с кротка отдаденост.
Без да губи повече време, Уелс пресече улицата, пое голяма глътка въздух, сякаш се канеше не да влезе в сградата, а да се хвърли в Темза, и бутна вратата, която се отвори с учудваща лекота. Веднага установи, че не е първият пристигнал, защото в центъра на вестибюла стоеше мъж на около петдесет години, пълничък и плешив, и се любуваше на стълбите към горния етаж, които се губеха в тъмното, пъхнал ръце в джобовете на безупречния си костюм.
Щом го видя да влиза, непознатият се обърна към Уелс и му протегна ръка, представяйки се като Хенри Джеймс. Значи този елегантен субект беше Джеймс? Уелс не го познаваше лично, защото рядко се вясваше в микрокосмоса на клубовете и салоните, в които Джеймс бе постоянен посетител и в които — според мълвата — този превзет рентиер надушвал тайните страсти на останалите членове, за да ги пренесе после на хартия с една проза, изтънчена като обноските му. Уелс обаче съвсем не си бе изгубил съня заради трудността да се срещне с колегата си. Нещо повече, след като прочете „Архивът на Аспърн“ и „Бостънчани“, дори се успокои, че авторът им принадлежи на свят, далечен от неговия. Изтощителното четене на двете творби го наведе на мисълта, че двамата с Джеймс имат само едно общо нещо — това, че прекарват дните си в тракане на пишеща машина. Впрочем Уелс не знаеше, че колегата му, твърде разглезен, за да се унижава с такава изморителна механична работа, предпочиташе да диктува на машинописка. Изобщо единствената заслуга, която признаваше на Джеймс, бе безспорната му дарба да не казва нищо, използвайки за целта предълги фрази. Вероятно и Джеймс изпитваше към творчеството на Уелс същото презрение, което той изпитваше към неговия свят на дантелени кърпички и посърнали дами, белязани от несподелими тайни, защото поизкриви лице, когато новодошлият му се представи като Х. Дж. Уелс. Изминаха няколко секунди, през които всеки оглеждаше другия подозрително, докато накрая Джеймс явно сметна, че са на път да престъпят някое незнайно правило на етикета, защото побърза да наруши неловкото мълчание.
— Изглежда, че сме дошли в точния час. Очевидно нашият домакин ни очаква тази вечер — и той посочи многобройните свещници, поставени из цялото помещение, които не прогонваха напълно мрака, но поне очертаваха в центъра на вестибюла един кръг от светлина, където сигурно щеше да се състои срещата.
— Така изглежда, да — съгласи се Уелс.
После и двамата се загледаха в розетките на тавана — единственото нещо, на което човек можеше да се любува в празния вестибюл. Но за щастие досадното мълчание не се проточи прекалено, защото почти веднага чуха скърцането на панти, което оповести пристигането на третия писател.
Мъжът, който отвори вратата с плахата деликатност на човек, влизащ в крипта, бе прехвърлил петдесетте, едър и червенокос, а челюстта му сякаш пламтеше от грижливо поддържаната рижа брада. Уелс тутакси го позна. Това беше Брам Стокър, ирландецът, който бе администратор на театъра „Лисеъм“, въпреки че сред градските клюкари бе по-известен като импресарио и любимо кутре на прочутия актьор Хенри Ървинг37. Като го видя колко е внимателен и боязлив, Уелс си припомни и слуховете, според които Стокър бил член на Златната зора — окултно общество, в което участваха и други негови колеги, като например уелският писател Артър Макън или поетът У. Б. Йейтс.