Маркъс закрачи из кръга от светлина, сякаш искаше да раздвижи изтръпналите си нозе, като се преструваше, че не забелязва заинтригуваните погледи на писателите. Накрая се върна на първоначалното си място и им отправи една усмивка, от която лицето му се напука като олющена стена.
— Не, тайната на пътуването във времето винаги е била в човешката глава — разкри той с известна наслада. — Възможностите на нашия ум са безгранични, господа.
Свещите все така пращяха, докато пътникът със същия нежен глас, който можеше да идва само от подплатено с пух гърло, ги ожалваше заради науката от тяхната епоха. Тази наука, която едва бе приключила с изучаването на черепа, за да се съсредоточи върху вътрешността му и да се опита да разгадае функциите на мозъка, па макар и с такива примитивни методи като рязане и прилагане на електрически стимули, все още съвсем не подозираше за огромния потенциал на нашето съзнание.
— Ах, човешкият мозък… — въздъхна Маркъс. — Най-голямата загадка във вселената тежи едва хиляда и четиристотин грама и навярно ще се изненадате, че използваме само някакви си двайсет процента от способностите му. Онова, което бихме могли да постигнем, ако използвахме целия му капацитет, все още е мистерия дори за нас. Затова пък знаем с положителност, господа, че сред многото чудеса, които се крият под кората му, е и способността да се пътува във времето — тук той направи нова пауза. — Все пак трябва да призная, че даже и нашите учени не познават напълно механизма, който ни позволява да се придвижваме през времевия поток. Едно обаче е ясно: човекът разполага с един вид управляемо съзнание, което му дава възможност да се придвижва през времето така, както и през пространството. И въпреки че все още е далеч от знанието как да го оползотворява, самият факт, че е успял да го задейства, е достатъчно значимо постижение, както навярно разбирате.
— Нашето съзнание… — промълви Стокър, запленен като дете.
Маркъс го гледаше с умиление, но не допусна това да го отклони от обяснението му:
— Не се знае с точност кой е бил първият пътник — сиреч първият човек, претърпял преместване във времето, както го наричаме, — защото най-ранните случаи били изолирани. Всъщност ако разполагаме с някакъв опис на онези първоначални премествания, то е благодарение на езотеричните списания и други публикации, посветени на паранормалните явления. Все пак сведенията за хора, твърдящи, че са преживели подобни епизоди, се появявали редовно, па макар и с такъв ритъм, че почти никой не забелязвал странното явление, освен онези луди пророци, които хората обикновено не взимат на сериозно. И тъй, към средата на нашия век светът изведнъж бе обхванат от истинска епидемия от пътници във времето, изскочили незнайно откъде. Сигурно бе обаче, че те съществуваха, сякаш способността да се преместваш през времевия поток бе следващата стъпка от еволюционното израстване, предсказано от Дарвин. Явно някои хора, намиращи се в екстремна ситуация, можеха да активират определени зони от мозъка си, който ги изтръгваше от настоящето им като по чудо и ги запращаше напред или назад през потока на годините. Те бяха малцинство, но притежаваха една очевидно опасна дарба, макар и да не умееха да я контролират. Както можете да си представите, правителството побърза да създаде отдел, който да събере хората, проявяващи въпросния талант, за да бъдат изследвани и обучавани да развиват способностите си в контролирана среда. Излишно е да се каже, че записването в този отдел не беше доброволно. Кое правителство би оставило на мира хора с такъв талант? Не, homo temporis, както бе наречен този тип, трябваше да бъде наблюдаван. Както и да е, изследванията успяха да хвърлят някаква светлина върху необикновеното явление. Бе установено например, че онези, които се преместваха във времето, не се движеха през времевия поток с постоянна скорост, докато спрат, щом се изгуби инерцията на импулса, както прави машината на господин Уелс. Те се придвижваха мигновено от една точка до друга чрез нещо като скок в пустотата. При това можеха да определят единствено посоката — към миналото или към бъдещето, и то по същия интуитивен начин, по който осъществяваха и скоковете. Като че единственото сигурно нещо бе, че колкото по-голям бе изминатият интервал, толкова по-голямо бе и изтощението, от което страдаше пътникът след преместването. Някои се нуждаеха от няколко дни, за да се съвземат, а други никога не се възстановяваха, изпадайки в коматозно състояние, от което не можеха да излязат. Установи се също така, че ако се съсредоточаха достатъчно, можеха да пренасят при своите скокове предмети и даже хора, макар че това се оказа двойно по-изтощително. При всички случаи, щом умственият механизъм, позволяващ преместването във времето, бе разбулен в границите на възможното, първото, което спешно трябваше да се провери, бе дали миналото може да се променя. Този въпрос бе породил разгорещени спорове още преди пътуването във времето да стане реалност, а сега, когато вече бе постижимо, изискваше неотложен отговор. Мнозина физици твърдяха, че ако пътуваме в миналото с намерение например да убием някого, пистолетът ще се взриви в ръцете ни, тъй като вселената навярно има механизъм за възстановяване, нещо като самосъзнание, което се грижи за нейната монолитност; то би попречило този човек да умре, защото това в действителност не се е случило. Но чрез редица контролирани опити, състоящи се в предизвикване на малки промени в близкото минало, беше установено, че времето не притежава такава защитна броня. Нищо не го предпазва, субстанцията му е уязвима като охлюв, лишен от черупката си. Следователно Историята, всичко, което вече се е случило, може да се промени. И това откритие, както навярно разбирате, предизвика още по-бурни сътресения, отколкото самите пътувания във времето. Човекът изведнъж получи възможност да изменя миналото. Не е чудно, че мнозинството изтълкува този дар като един вид неограничено пълномощие, предоставено от Бог на човечеството, за да може то да поправи грешките си. И тъй, логично бе да се избегнат геноцидите и страданията на миналото, да се изтръгнат плевелите на Историята, тъй да се каже, защото онова, което все още предстои, господа, е значително по-страшно от вашата невинна измислица, господин Уелс. Представете си какви ползи биха могли да донесат на човечеството пътуванията във времето. Например да се изкорени чумната епидемия, която покосила Лондон, взимайки сто хиляди жертви, преди да бъде потушена, колкото и да е иронично, от пожара през 1666 г.