От тези тайни страхове едвам успяваха да го отвлекат вестниците, които продължаваха да се занимават с убийствата на проститутките. Една сутрин, докато закусваше, Андрю попадна на препечатка на писмо, което убиецът бе имал дързостта да изпрати до Централната новинарска агенция. В него той твърдеше, че няма да го заловят лесно и обещаваше да продължи да изпробва хубавия си нож върху никаквиците от Уайтчапъл. Писмото, написано с подходящо червено мастило, носеше подписа „Джак Изкормвача“ — име, което при всички случаи, трябваше да признае Андрю, бе по-обезпокоително и цветисто от безинтересния прякор „Убиеца от Уайтчапъл“, с който бе известен до момента. Разгласеното от пресата ново прозвище, което неизбежно напомняше за негодяя от евтините романи Бързоногия Джак и неговото поведение спрямо жените, бързо бе възприето от всички. Андрю се увери в това, след като го чу неведнъж навсякъде, където отидеше — изречено винаги с някаква перверзна възбуда, сякаш на онези клети души от Уайтчапъл им изглеждаше вълнуващо и даже модерно, че един неумолим убиец броди из квартала с добре наточен нож. В резултат на тревожното послание канцелариите на Скотланд Ярд изведнъж се оказаха залети от цял порой подобни писма, в които предполагаемият убиец се подиграваше на полицията, хвалеше се детински с престъпленията си и бълваше заплахи за бъдещи злодеяния. Това остави у Андрю впечатлението, че Англия гъмжи от субекти, жадни да внесат емоция в живота си, като се почувстват убийци наужким — редови хорица с души, омърсени от садистични инстинкти и нездрави пориви, които за щастие никога нямаше да се проявят по друг начин. Освен че спъваха полицейското разследване, те с неволно единодушие превръщаха елементарния тип, с когото се бе сблъскал в пасажа на Ханбъри Стрийт, в чудовищно създание, очевидно предопределено да въплъти най-древните страхове на човека. И може би именно това неудържимо роене на претендентите за авторството на зловещите му дела подтикна истинския убиец да надмине себе си в нощта на 30 септември. Тогава той уби на Дътфийлд Ярд шведката Елизабет Страйд — проститутката, упътила Андрю как да намери Мери при първия му набег в нейния квартал, — а едва час по-късно закла на Майтър Скуеър и Катрин Едоус; във втория случай бе имал време да разпори жертвата от гръдната кост до срамните части, да извади левия й бъбрек и част от вътрешностите и дори да й отреже носа.
Така започна един студен октомври, в който траурен воал от мрачно примирение покри злочестите обитатели на Уайтчапъл, които въпреки усилията на Скотланд Ярд се чувстваха повече от всякога изоставени на произвола на съдбата. В очите на проститутките се четеше тяхната безпомощност, но също и едно странно покорство пред страшната им орис. Тогава животът се превърна в дълго и напрегнато очакване, в което Андрю прегръщаше с всички сили треперещото тяло на Мери Кели и нежно й шепнеше, че не бива да се тревожи, че трябва само да стои по-далече от ловния участък на Изкормвача — този лабиринт от задни дворове и пусти улички, където той бродеше с жадния си за кръв нож, — докато полицията успее да го залови. Но думите му не оказваха никакво въздействие на променената Мери Кели, която дори започна да подслонява други проститутки в малката си стаичка на Милърс Корт, за да ги откъсне от небезопасните улици. Това в крайна сметка доведе до кавга със съпруга й, по време на която Джо счупи един прозорец. На следващата нощ Андрю й даде нужната сума за смяна на стъклото, през чиято дупка проникваше острието на студа. Тя обаче само прибра парите и се простря прилежно в кревата, за да бъде обладана. Сега му предлагаше само едно тяло — огън, който не топлеше, — и онзи скръбен и жалък поглед, който се четеше в очите й през последните дни; в него той като че ли зърна отчаян зов за помощ, безмълвна молба да я измъкне от това място, докато не е станало прекалено късно.