— Резервно копие ли?
— Да, наречете го както щете — отвърна пътникът. — Имам предвид сбор от книги, вестници и други материали, които да описват възможно най-изчерпателно всичко, случило се до момента, цялата История на Човека. Това е — за да ви дам пример — нещо като портрет на истинското лице на вселената, който ще ни позволи веднага да открием дори най-малката аномалия.
— Разбирам — промълви Уелс.
— И откакто избухна първата епидемия от пътници във времето, правителството заработи по този въпрос, за да се избегне опасността някой да манипулира миналото без разрешение — разкри Маркъс. — Имаше обаче едно неудобство: къде можеше да се съхранява тази памет, за да е извън обсега на зловредните вълни, които пораждат промените?
Писателите го гледаха заинтригувани.
— Имаше само едно възможно място — сам си отговори пътникът: — в началото на времената.
— В началото на времената? — попита Стокър.
Маркъс кимна.
— Ако трябва да сме точни, в олигоцена, третия етап от периода терциер в ценозойската ера, когато човешки крак още не бил стъпил на Земята и светът принадлежал на носорозите, мастодонтите, вълците и първите наченки на примати. Една епоха, в която никой пътник не би могъл да пристигне, без да осъществи многобройни скокове с всички произтичащи от това рискове. А и никой не би имал интерес да пътува дотам, защото в тази епоха няма какво да се променя. Успоредно с проекта за обучение на пътници във времето, правителството организираше — строго секретно — нещо като елитен отряд, съставен от пътниците, проявили най-голяма ловкост и лоялност. Очевидно мисията на въпросния отряд бе да пренесе паметта на света до олигоцена. Там, чрез безброй премествания, избраните пътници, сред които съм и аз, както сигурно сте се досетили, построихме светилището. То щеше да подслонява познанието за вселената, но да бъде и наш дом, защото в онази ера щеше да протича оттам насетне голяма част от живота ни. Сред необятни прерии, чиято трева се срамувахме да тъпчем, щяхме да живеем и да създаваме деца, които щяхме да учим как да използват способностите си, за да могат като нас да се преместват във времето и да бдят над Историята, над времевата линия, започваща в онази ера и завършваща в мига, когато правителството бе отменило Проекта за реставрация. Да, тук свършва нашата юрисдикция, господа. Времето отвъд този миг не е под наблюдение, защото от само себе си се разбира, че щом е предшествано от времеви пътувания, обликът му може да приеме всички изменения, породени от тях. Затова пък миналото се смята за свещено и трябва да остане неизменно. Всяко манипулиране на неговата тъкан е престъпление против естеството на времето.
Пътникът скръсти ръце и помълча няколко секунди, загледан със симпатия в своята публика. Гласът му прозвуча въодушевено, когато добави:
— Наричаме Библиотека на Истината мястото, където се съхранява паметта на света, а аз съм един от библиотекарите, който трябва да се грижи за XIX век. За целта се придвижвам от олигоцена дотук и с малки скокове между десетилетията проверявам дали всичко е наред. Но идването до вашата епоха, както навярно разбирате, е изтощително дори при моето умение да извършвам скокове, които обхващат десетки векове. Трябва да изминавам повече от двайсет милиона години, а за библиотекарите, натоварени да бдят над онова, което за вас е бъдеще, пътят е още по-дълъг. По тази причина времевата линия, която трябва да опазваме, е жалонирана с гнезда, както ги наричаме — гъста мрежа от къщи и места, където ние, пътниците, можем да се отбиваме, за да понасяме по-леко преходите си. И, както вече трябва да сте се досетили, това е едно от тези скривалища. Какво по-подходящо място за укритие от една сграда, която е необитаема от десетилетия и ще бъде такава до края на века, сграда, все още белязана от проклятието на призрака, което държи любопитните настрани?
Маркъс млъкна отново, давайки да се разбере, че е приключил с обяснението си.
— И как ви се вижда днес нашият свят, има ли някаква аномалия? — попита Стокър развеселен. — Случайно да сте преброили повече мухи, отколкото трябваше да има?