Сякаш внезапно забравил, че един поглед може да побере всичко, Андрю крайно неумело се преструваше, че не забелязва това очевидно желание. Не се чувстваше способен да промени самия ход на вселената, което в неговия случай се свеждаше до още по-сериозно начинание: да се противопостави на собствения си баща. Навярно по тази причина тя започна да излиза в търсене на клиенти — така отправяше ням упрек към неговата страхливост, — а вечер се напиваше с другарките си в „Британия“, където проклинаха единогласно безсилието на полицията и могъществото на онова дяволско изчадие, което продължаваше да им се надсмива. Неотдавна например чудовището бе изпратило на Джордж Лъск — един социалист фитилджия, самопровъзгласил се за председател на Охранителния комитет на Уайтчапъл — картонена кутия, съдържаща човешки бъбрек. Разгневен от собственото си малодушие, Андрю я виждаше всяка нощ да пристига пияна в стаичката. Тогава, преди тя да рухне на пода или да се свие като куче край камината, той я взимаше в обятията си и я слагаше в леглото, благодарен, че тая нощ не е налетяла на никакви ножове. Ала знаеше, че Мери не може да продължава да се излага на опасност по този начин и единствено от него зависеше да я опази, макар че главорезът седмици наред не бе убивал, а из квартала патрулираха повече от осемдесет полицаи. Затова, седейки в мрака, докато неговата любима бе в плен на пиянските си кошмари, гъмжащи от изкормени трупове, Андрю твърдо се заричаше пред себе си да се изправи срещу баща си още на следващия ден; но на следващия ден само обикаляше около кабинета му, без да се осмели да влезе. А по здрач, унил и засрамен, понякога с бутилка в ръка, се завръщаше в стаичката на Мери Кели, за да получи безмълвния упрек на нейния поглед. Тогава Андрю си спомняше всичко, което й бе казал, възторжените слова, с които се бе опитал да скрепи техния съюз: как я е чакал цели осемнайсет, сто, петстотин години — и сам не знаел колко; как я е търсил във всяко от преражданията си, ако е имал такива, защото на душите им било отредено да се срещнат в лабиринта на времето, и прочее излияния от този род. Той бе убеден, че при новите обстоятелства Мери Кели не би могла да приеме приказките му другояче освен като жалък опит да облече в префинен романтизъм животинската си похот, или дори още по-лошо — да прикрие тръпката, която му носеха тези туристически посещения в блатото на света. „Къде е сега цялата ти любов, Андрю?“ — сякаш го питаше тя с погледа си на уплашена газела, преди да изчезне в посока към „Британия“, откъдето се връщаше, залитайки, часове по-късно.
Това продължи до студената нощ на 7 ноември, когато нещо се преобърна в Андрю, щом я видя отново да поема към кръчмата. Може би беше от алкохола, който понякога — стига да е в точната доза — дарява някои хора с временно просветление, а може би бе назрял моментът въпросното просветление да настъпи от само себе си. Тъй или иначе, той най-сетне проумя, че без Мери Кели животът му вече не би имал никакъв смисъл и следователно нямаше да загуби нищо, ако решеше да се бори за едно съвместно бъдеще с нея. Обзет от внезапен кураж и с чувството, че отново може да диша свободно, младежът излезе от стаята, като затръшна енергично вратата след себе си. Сетне се отправи с широки крачки към мястото, където обикновено го чакаше Харолд, който през нощите, прекарвани от господаря му в наслада, висеше на капрата, свит като бухал, и пъдеше студа с бутилка коняк.
Тази нощ бащата на Андрю щеше да узнае, че по-малкият му син се е влюбил в уличница.
V
Да, зная, че в началото на тази история ви обещах една чудна машина на времето и ви уверявам, че тя ще се появи, ще се срещнем дори с храбри изследователи и свирепи туземни племена, без които никой приключенски роман не може да мине. Ала всичко с времето си: преди да започнем партия шах, нали трябва първо да поставим фигурите в съответните полета? По този въпрос няма спор, тъй че позволете ми да продължа да подреждам шахматната дъска — бавно, но сигурно — и да се върна към младия Андрю, който, вместо да се възползва от дългия път до имението Харингтън, за да подреди мислите си, предпочете да ги обърка още повече, довършвайки бутилката, която носеше в джоба си. Всъщност дори да се изправеше пред баща си със смислена реч и ясни идеи, това никак нямаше да му помогне, защото бе сигурен, че не биха могли да разговарят цивилизовано на тази тема. Имаше нужда да се упои колкото се може повече, запазвайки само толкова трезвост, колкото да не му се върже езикът. Дори нямаше смисъл да се преоблича с елегантните дрехи, които от благоразумие винаги държеше на седалката, увити във вързоп. Тази нощ вече не бе необходимо да пази тайна. Когато пристигнаха в имението, Андрю слезе от каретата, помоли Харолд да не мърда оттам и се затича към къщата. Гледайки го как се качва по стълбите, облечен в ония парцали, кочияшът поклати угрижено глава, като се чудеше дали виковете на господин Харингтън ще стигнат чак до него.