Именно това се случило в действителност и ако разсъдиш внимателно, ще осъзнаеш, че то много по-добре обяснява някои неща. Не ти ли се вижда странно, че Маркъс влезе във връзка с вас по такъв недискретен начин: разбуни пресата и вдигна на крак цялата градска полиция, убивайки трима души, за които дълбоко се съмнявам, че уж бездруго щели да умрат след няколко дена? Но какво си мислиш сега е все едно, защото нищо от тези неща не си съобразил в момента, в който трябваше да ги съобразиш. Не си толкова умен, колкото смяташ, драги ми Бърти, и дори не можеш да си представиш колко ме боли да ти го кажа.
Та за какво говорех? Ах, да. Ти ще изслушаш обяснението на Маркъс, без да откъсваш очи от насоченото към теб оръжие, чувствайки как сърцето ти бие все по-бързо, потта се стича по гърба ти и дори те обзема странен световъртеж. Предполагам, че ако беше те застрелял така внезапно, както стори с Джеймс и Стокър, нищо нямаше да се случи. Ала неговото дълго обяснение ти позволи, така да се каже, „да се подготвиш“. И тъй, когато той най-сетне спря да дърдори, а копоят му пристъпи крачка напред и се прицели точно в средата на гърдите ти, цялото напрежение, което ти бе натрупал, преля и едно сияние обгърна света. Само за секунда ти се почувства освободен от собственото си тегло, изтръгнат от собствената си плът — в този миг тя повече от всякога ти се струваше маловажна обвивка, средоточие на болки и незначителни развлечения — и изпита усещането, че си въздушно създание. Ала в следващата секунда отново усети теглото си — то те прикова към света като котва и чувството, че пак си солиден, те изпълни с облекчение, но и с лека носталгия по онова безплътно състояние, до което едва се бе докоснал. Сега отново бе пленен в органичния затвор на своето тяло, което те подслоняваше, но същевременно ограничаваше представата ти за вселената. Отведнъж усети гадене, то се качи към гърлото ти, картографирайки пътьом хранопровода ти, и ти повърна с мъчителни напъни. Когато стомахът ти престана да се гърчи, се осмели да вдигнеш глава, не знаейки дали наемникът на Маркъс вече е стрелял или се забавлява, като отлага този миг. Ала никакво оръжие не се целеше в теб. Всъщност наоколо нямаше никого. Нямаше и помен ни от Маркъс, ни от копоите му, ни от Стокър и Джеймс. Беше сам във вестибюла, в който цареше мрак, защото дори свещниците бяха изчезнали. Като че ли бе сънувал всичко това. Но как можеше да се случи подобно нещо? Ще ти кажа как, Бърти: чисто и просто ти вече не беше себе си. Бе се превърнал в мен.
А сега, ако ми позволиш, ще продължа да разказвам събитията от първо лице. Отначало не разбрах какво е станало. Почаках няколко минути във вестибюла — сега той бе тъмен като саркофаг, — като треперех от страх, наострил уши да доловя някакъв шум, но край мен цареше тишина. Къщата изглеждаше необитаема. След малко, тъй като нищо не се случваше, събрах смелост да изляза на улицата, където също не се виждаше жива душа. Бях напълно объркан, макар че едно поне ми беше ясно: усещанията, които бях изпитал, бяха прекалено реални, за да ги сметна за част от някакъв сън. Какво се бе случило с мен? В този миг ме осени внезапно прозрение. С разтреперана ръка измъкнах от едно боклукчийско кошче захвърлен вестник и след като проверих с удивление датата, открих, че догадките ми са верни: неприятните ефекти, които бях усетил, се дължаха не на друго, а на преместване във времето. Сега, колкото и да изглеждаше невероятно, се намирах в 7 ноември 1888 г. Бях се върнал осем години назад в миналото!
Няколко минути стоях втрещен насред пустия площад и се опитвах да смеля случилото се. Нямах обаче време за това, понеже тутакси се сетих защо датата ми изглеждаше позната: в този ден Джак Изкормвача бе убил в Уайтчапъл любимата на младия Харингтън, преди да бъде заловен от Охранителния комитет, насочен към Милърс Корт от един пътник във времето, който… Дали бях аз? Не бях напълно сигурен в това, но като че ли всичко сочеше към мен. Кой — освен моя милост — можеше да знае какво ще се случи тая нощ? Бързо погледнах часовника си. Изкормвача щеше да извърши престъплението си само след половин час. Нямах време за губене. Хукнах да търся файтон и когато най-сетне намерих един, наредих на кочияша да кара към Уайтчапъл колкото се може по-бързо. Докато прекосявах Лондон в посока към Ист Енд, неспирно се питах дали аз бях този, който бе променил Историята, който бе накарал цялата вселена да изостави първоначалния си път и да се впусне в онова непредвидено отклонение, представено от синята връвчица, отдалечавайки се все повече от бялата връв, както ни бе обяснил Маркъс; и ако бях аз, дали го бях сторил по своя воля или просто защото така бе писано, защото това бе нещо, което вече бях направил.