Както можеш да си представиш, пристигнах в Уайтчапъл ужасно развълнуван и щом се озовах там, не знаех какво да предприема: естествено, не смятах да отида на Дорсет Стрийт и да се сблъскам лично с кръвожадното чудовище, все пак самарянството ми си имаше граници. Вместо това нахълтах в една претъпкана с посетители кръчма и се развиках, че съм видял Джак Изкормвача при апартаментите на Милърс Корт. Това бе първото, което ми дойде наум, но подозирах, че каквото и да направя, все ще е правилно. Убедих се, че е така, когато измежду струпалите се край мен клиенти изникна един мъжага с руса грива, който се казваше Джордж Лъск и след като изви ръката ми и притисна лицето ми към тезгяха, заяви, че ще отиде да провери и ако лъжа, горко ще се кая. След тази демонстрация на сила той ме пусна, събра хората си и групата се отправи към Милърс Корт, без да си дава голям зор. Аз излязох на прага на кръчмата, като разтривах ръката си и проклинах онзи нехранимайко, който щеше да обере цялата слава. Тогава, сред множеството, стълпило се на улицата, зърнах нещо, което ме ужаси. Това бе младият Харингтън. Блед като призрак, той се провираше сред навалицата с отнесено изражение, като мърмореше нещо несвързано и спазматично разтърсваше глава. Разбрах, че току-що е открил изкорменото тяло на своята любима. Младежът бе живо въплъщение на отчаянието. Прииска ми се да го утеша и дори направих няколко крачки към него, но изведнъж си спомних, че нямаше никакви сведения, че в миналото съм извършил тази милосърдна постъпка; и тъй, задоволих се само да го наблюдавам, докато изчезна в края на улицата. Не можех да сторя друго: трябваше да се придържам към либретото, защото всяка импровизация от моя страна можеше да окаже неочаквано въздействие върху тъканта на времето.
Тогава чух зад гърба си един познат копринен глас, който не бих могъл да сбъркам: „Да видиш означава да повярваш, господин Уелс“. Маркъс се бе облегнал на стената с пушката си в ръце. Гледах го, сякаш бе изникнал от някакъв сън. „Не се сетих за друго място, на което да ви потърся, но предчувствието ми не ме излъга: вие сте пътникът, предупредил Охранителния комитет, за да задържат Джак Изкормвача и всичко да се промени. Кой ли би помислил, господин Уелс? Подозирам, впрочем, че това не е истинското ви име. Истинският писател навярно лежи мъртъв някъде. Но както и да е, вече започвам да свиквам с този маскен бал, в който пътниците във времето са превърнали миналото. Пък и пет пари не давам кой сте, ще ви убия така или иначе“. След тези думи се усмихна и много бавно се прицели в мен, сякаш хич не бързаше да ме убива или просто искаше да се наслади на мига.
Аз обаче не възнамерявах да стоя като пън и да чакам със скръстени ръце онзи топлинен лъч да ме прониже. Обърнах се и побягнах презглава по улицата; тичах на зигзаг, играейки възможно най-добре ролята си на мишка в този лов. Почти веднага един лъч от лава прелетя над главата ми, като опърли косите ми, а в следващия миг чух смеха на Маркъс. Явно смяташе да се позабавлява малко, преди да ме убие. Продължих да бягам, стараейки се да оцелея, макар че с всяка изминала секунда този план ми се струваше все по-амбициозен. Сърцето ми биеше като чук, докато усещах как Маркъс ме следва, без да бърза, досущ като хищник, решен да се наслади на преследването на плячката. За щастие бях свърнал по безлюдна улица, тъй че никой минувач нямаше да понесе смъртоносните последици от нашата игра. Нов топлинен лъч премина от дясната ми страна, като разруши част от една стена; сетне почувствах как друг разсече въздуха отляво и отнесе една улична лампа. В този миг зърнах някаква каруца да изниква от една странична улица и вместо да спра, ускорих още повече моя бяг и успях да мина на косъм пред нея. Почти веднага чух оглушителен трясък от разцепено дърво зад гърба си и разбрах, че Маркъс без всякакви скрупули е стрелял по каруцата, която му препречваше пътя. Уверих се в това, когато видях как над главата ми прелетя конят, цял обвит в пламъци, и се стовари на земята на няколко метра пред мен. Успях някак да заобиколя овъгленото животно и поех по друга улица, усещайки разрухата, която все повече се разрастваше зад мен. Когато свърнах в следващата уличка, една улична лампа хвърли удължената сянка на Маркъс на стената пред мен. Ужасен, видях как той се спря и се прицели; осъзнах, че вече му е дотегнало да си играе с мен. Само след няколко секунди ще съм мъртъв, казах си аз, но това не ме накара да спра да тичам.