Именно тогава усетих познат световъртеж. За миг земята изчезна изпод нозете ми, за да се появи отново в следващата секунда с една по-различна плътност, а същевременно бях заслепен от ярка дневна светлина. Спрях се и стиснах зъби, за да не повърна, сетне запримигвах смешно, като се опитвах да проясня зрението си. Успях да го сторя тъкмо навреме, за да видя как една огромна метална машина се носи към мен. Хвърлих се встрани и се претърколих няколко метра по земята. Оттам, вдигайки глава, видях как чудовищната машина продължи пътя си, а някакви хора, които явно пътуваха във вътрешността й, ме нарекоха пияница. Ала това шумно съоръжение съвсем не бе единственото. Цялата улица бе залята от тези машини, които препускаха по нея като стадо железни бизони. Изправих се и се огледах смаян, като установих с облекчение, че наоколо нямаше и следа от Маркъс. Взех един вестник от някаква пейка наблизо, за да проверя къде ме бе отвело новото ми преместване; открих, че съм попаднал в 1938 г. Очевидно бях започнал да придобивам известен майсторлък: този път се бях пренесъл с около четирийсет години напред в бъдещето.
Напуснах Уайтчапъл и закрачих удивен из този странен Лондон, в който къщата на площад Бъркли №50 се бе превърнала в антикварна книжарница. Всичко изглеждаше различно, макар че, за щастие, все още ми се струваше познато. В продължение на няколко часа се скитах напосоки из улиците и наблюдавах чудовищните возила, носещи се по тях — возила, които не бяха теглени от коне или задвижвани от пара; впрочем нейното царство, за разлика от това, което си мислите във вашата епоха, ще се окаже доста ефимерно. Времето не бе изминало за мен, но за света бяха изтекли четирийсет години. Да, виждах стотици изобретения, пръснати край мен, изобилие от машини, които свидетелстваха за неизчерпаемото въображение на човека, при все че в края на твоето столетие директорът на Патентното бюро в Ню Йорк бе поискал службата да се закрие, изтъквайки довода, че вече всичко е изобретено. Накрая, преситен от чудеса, седнах на една пейка в някакъв парк да поразмишлявам над новооткритото ми състояние на пътник във времето. Дали се намирах в онова бъдеще, описано от Маркъс, дали съществуваше Времеви отдел, към който можех да се обърна за помощ? Не ми се вярваше. В края на краищата, бях се придвижил само четирийсет години напред в бъдещето. Ако в тази епоха имаше други пътници, сигурно бяха самотни и безприютни като мен. Тогава се запитах дали, ако задействам наново моя ум, бих могъл да се върна в миналото, в твоята епоха, и да те предупредя какво ще те сполети. Но след няколко несполучливи опита да възпроизведа същия импулс, който ме бе изстрелял тук, в крайна сметка вдигнах ръце. Разбрах, че съм пленник на това време. Ала не бях загинал, бях жив и Маркъс трудно щеше да ме издири. Нима това не бе достатъчен повод за радост?
Щом приех положението, реших, че първата ми работа трябва да е да се осведомя какво е станало със света, но най-вече с Джейн и всичките ми познати. Влязох в една библиотека и след няколко часа прелистване на вестници успях да си изградя доста обща представа за света, в който се намирах. С прискърбие научих, че той не само се е запътил упорито към световна война, но и че вече е претърпял една такава преди известен брой години — ужасен конфликт, потопил в кръв повече от половината планета, отнасяйки осем милиона жертви. Това обаче не бе донесло поука и светът, макар и с претъпкани гробища, отново се намираше в крехко равновесие, което предвещаваше най-лошото. И като си припомних някои от страховитите заглавия, които бях зърнал да висят от картата на времето, разбрах, че нищо не би могло да предотврати тази втора война, защото тя бе една от грешките на миналото, които хората от бъдещето бяха предпочели да приемат. Можех само да чакам нейното избухване и да се постарая по възможност да не съм сред милионите трупове, които след една година щяха да осеят земята.
Открих и една статия, която едновременно ме порази и натъжи. Това бе известие за честването на двайсет и петата годишнина от смъртта на писателите Брам Стокър и Хенри Джеймс, починали при опит да се изправят една нощ срещу призрака на площад Бъркли. Същата нощ се случило и друго, не по-малко трагично за литературния свят събитие: Х. Дж. Уелс, авторът на „Машината на времето“, изчезнал загадъчно и повече никой нищо не чул за него. Дали е предприел пътуване във времето? — лукаво питаше журналистът в края на статията, без дори да подозира колко близо бе до истината. Във въпросната статия ти бе споменат като баща на научната фантастика. Сигурно се питаш какво, по дяволите, е това. Става дума за понятието, което ще замести термина научен романс; то било изковано през 1926 г. от някой си Хюго Гернсбек, който го поставил на обложката на своето списание „Удивителни истории“. Това било първото издание, посветено изключително на художествената литература с научен уклон, в което препечатали много от историите, написани от теб за Луис Хайнд, редом с разказите на американеца Едгар Алан По и, естествено, на Жул Верн, който ти оспорвал титлата баща на жанра. Точно както бе предрекъл инспектор Гарет, романите, разглеждащи света на бъдещето, в крайна сметка бяха въвели литературен жанр и това се бе случило до голяма степен благодарение на него, тъй като той разкрил, че „Мъри Пътешествия във времето“ е най-крупната измама на XIX век. След неговото изобличение бъдещето отново се превърнало в безстопанствена пустош, която всеки писател можел да насели с каквото си иска, в непозната земя, непроучено пространство като онези от старинните морски карти, на които пишело: тук има чудовища.