Тогава, насред това хаотично тичане, изведнъж усетих твърде познат световъртеж. Главата ми запулсира болезнено, светът около мен започна да се размива и аз разбрах какво ще последва. Мигом спрях трескавия си бяг и помолих Алис да сграбчи ръцете ми с всички сили. Тя ме погледна слисана, но изпълни молбата ми и докато действителността губеше очертанията си и ставах безтегловен за трети път, стиснах зъби и се опитах да я отнеса с мен. Не знаех къде отивам, но не бях готов да я оставя зад гърба си, както бях оставил Джейн, живота си, изобщо всичко, което обичах. В следващия миг ме обзеха същите усещания, които бях изпитал и предишните пъти: за част от секундата почувствах, че се рея, напуснал тялото си, в което се върнах след миг и отново се пъхнах в костите си, само че този път чувствах топлината на нечии други ръце между моите длани. Отворих очи и запримигвах мудно, мъчейки се да не повърна. Просиях от щастие, когато видях ръцете на Алис, стиснали моите. Нежни, изящни ръце, които обсипвах с признателни целувки, след като се любехме, ръце, свързани със стройни предмишници, покрити с прелестен златисторус мъх. Това бе единствената част от нея, която бях успял да отнеса със себе си.
Погребах ръцете на Алис в същата градина, в която се появих насред онзи Норич от 1982 г., който изглеждаше така, сякаш никога не е бил бомбардиран, като изключим паметника на падналите във войната в центъра на един от площадите. Там, сред мнозина други, намерих и името на Алис, макар че винаги ще ме гризе съмнение дали е загинала във войната, или е била убита от Ото Аиденброк, мъжа, който я обичаше. Така или иначе, бях обречен да живея с това, защото бях избягал от бомбардировките, извършвайки нов скок в бъдещето. Пак бях изминал около четирийсет години — явно това бе личният ми рекорд.
Сега се намирах в един свят, който очевидно бе помъдрял и бе завладян от стремежа да си изгради собствен облик, да прояви своя игрив и новаторски дух във всяка област на живота. Да, това бе тщеславен свят, който честваше постиженията си с ликуваща детинска гордост, но свят, в който цареше мир и войната бе мъчителен спомен, срамно признание, че човешката природа има тъмна страна, която трябва да се крие, па макар и под една изкуствена вежливост. Светът бил принуден да се съгради повторно и именно тогава, докато разчиствал отломките и събирал мъртвите, докато издигал наново сградите, укрепвал мостовете и закърпвал дупките, оставени от войната в душата и в родословието му, човекът осъзнал с болезнена яснота случилото се и изведнъж всичко, което отначало изглеждало разумно, станало безсмислено — като бал, на който музиката секва. Не можех да не се усмихвам ликуващо — онзи плам, с който хората край мен осъждаха сега деянията на своите дядовци, ме убеди, че никога вече не ще има друга война като тази, която бях преживял. И ще ти призная, че не сгреших и в това. Човекът е способен да се учи, Бърти, макар че уроците трябва да му се втълпяват с тояга, както при цирковите животни.
Във всеки случай, аз трябваше пак да започна от нулата, да си изградя нов окаян живот от самото начало. Напуснах Норич, с който вече нищо не ме свързваше, и се върнах във възстановения Лондон, където — след като пак се дивих на напредъка на науката — опитах да си намеря някаква работа, подходяща за човек от Викторианската епоха, представящ се под името Хари Грант. Такава ли, значи, щеше да е моята съдба? Да странствам през времето, да прехвръквам от една епоха в друга като лист, носен от вятъра, вечно сам? Не, този път щеше да е различно. Бях сам, да, но знаех, че това няма да трае твърде дълго. Една среща ме очакваше в бъдещето, но нямаше да е нужно пак да пътувам във времето заради нея. Това бъдеще бе достатъчно близо, за да изчакам то да дойде при мен.