А на 12 април 1984 г. отидох на моята среща в универсалния магазин „Олсън“. Тя беше там, объркана и уплашена, и именно аз бях този, който я измъкна от представителите на пресата, като я хванах за ръка и прошепнах в ухото й: „Вярвам ти, защото и аз мога да пътувам във времето“. Излязохме през аварийния изход, възползвайки се от суматохата, която предизвика нейното изчезване. Щом се озовахме на улицата, се качихме в наетата от мен кола и се отправихме към Бат в графство Съмърсет, където преди няколко седмици бях купил красива къща в джорджиански стил. Там възнамерявах да живея с нея, далече от Лондон и от многобройните пътници от бъдещето, които сигурно щяха да я търсят по заповед от правителството — то навярно бе отредило тя да бъде пожертвана като единствен начин да се премахне проблема от корен.
Отначало не знаех дали съм постъпил правилно. Аз ли трябваше да я измъкна от универсалния магазин „Олсън“, или бях узурпирал ролята на някой пътник от бъдещето, който се бе провъзгласил за спасител на Мадоната на Времето? Получих отговора няколко дни по-късно, в едно прекрасно пролетно утро. Тъкмо боядисвахме стените на гостната, когато едно дете на три или четири години изведнъж се материализира на килима, изкиска се весело, сякаш бе усетило приятен гъдел, и изчезна отново, оставяйки след себе си част от пъзела, с който си бе играло. Тогава, след това бегло и неочаквано зърване на сина, който още не бяхме заченали, разбрахме, че бъдещето започваше с нас, че от нас трябваше да възникне мутантният ген, който след години или дори след векове щеше да позволи на хората да пътуват между епохите. Да, в тази усамотена къща тихо и кротко щеше да се зароди епидемията от пътници във времето, за която ми бе говорил Маркъс, казах си аз, вдигайки от килима късчето от пъзел, оставено като неволен дар от нашия син. Прибрах този фрагмент от бъдещето в кухненския килер при консервите боб, знаейки, че след няколко години ще ми помогне да видя целия пъзел, който рано или късно, в точния момент някой щеше да подари на момчето, появило се за миг на килима.
Оттам насетне няма много за разказване. Двамата с нея заживяхме щастливо като герои от някоя приказка. Радвахме се на малките всекидневни удоволствия и се опитвахме да водим колкото се може по-спокоен и улегнал живот, така че никой от двама ни да не претърпи неудачно преместване във времето, което да ни раздели един от друг. Аз дори си позволих прищявката да купя твоята машина, когато синът на Джин Уорън я обяви за продажба, макар че изобщо не ми беше нужна: сега пътувах във времето като всеки друг, носейки се с наслада по течението на дните, докато косата ми взе да капе, качването по стълбите все повече ме изморяваше и бръчките се множаха. Предполагам, че доказателство за безметежното ни щастие бяха трите ни деца, едно от които вече познавахме. Излишно е да се каже, че тяхната дарба за пътуване във времето значително надхвърляше нашата. Те не владееха таланта си и никога нямаше да го овладеят напълно, но аз знаех, че потомците им ще успеят и не можех да не се усмихвам, виждайки как, докато децата ни се свързваха със света, нашите гени се разпространяваха. Не ми беше известно след колко поколения пътниците във времето щяха най-сетне да привлекат вниманието на правителството, но знаех, че това рано или късно щеше да се случи. Именно тогава ми хрумна да ти напиша това писмо с намерението да го дам на някого от внуците си, който на свой ред да го предаде на един от своите и така, докато стигне до ръцете на някого, който би могъл да изпълни молбата ми: да го връчи на писателя Х. Дж. Уелс, бащата на научната фантастика, в нощта на 26 ноември 1896 г. Предполагам, че ако го четеш в момента, значи не съм сгрешил и в това. Нямам представа кой ще ти предаде писмото, но, както ти казах одеве, ще е от нашата кръв. И когато това се случи, както може би си се досетил, изреклият тези слова вече ще е покойник.
Навярно би предпочел да не бях ти писал. Навярно би предпочел да те бях оставил да посрещнеш съдбата си без предупреждения. В края на краищата, животът, който те очаква, не е толкова лош, има си дори своите щастливи мигове, както вече видя. Но ако реших да ти пиша, то бе, защото някак чувствам, че това не е животът, който ти приляга да живееш. Да, може би трябва да си останеш в миналото, да си живееш честит с Джейн и да ме превърнеш в успешен писател, без да знаеш нищо за пътуванията във времето, поне не за истинските. За мен очевидно вече няма изход. Не мога да си избера друг живот. Ти обаче можеш. Все още можеш да избираш между настоящия си живот и този, който току-що ти разказах, да решиш дали да си останеш Бърти или да се превърнеш в мен. Защото, в крайна сметка, тъкмо това ни предлагат пътуванията във времето: втори шанс, възможността да се върнеш и да избереш друг вариант.