Но дали Уелс притежаваше такова дълбоко разбиране за света, че да извлече неговите истини и да ги предаде на други? Можеше ли да промени своите читатели със словото си? И ако можеше, в какво трябваше да ги превърне? Вероятно в по-добри хора. Но с какъв тип истории можеше да постигне това? Какво трябваше да им разкаже, за да ги доведе до онова осъзнато състояние, за което говореше Хенли? Щеше ли да преобрази закостенелия живот на читателите си, ако им представеше лепкаво туловище с лигавеща се уста, огромни очи и сноп оплетени пипала? По всяка вероятност, каза си той, ако изобразеше така марсианците, поданиците на Империята никога вече нямаше да хапнат октопод.
В този миг нещо наруши нощната тишина и го изтръгна от мислите му. Не беше цилиндър, паднал от небето, а двуколката на момчето на семейство Шефър. Уелс я видя как спря пред вратата на дома им и се усмихна, когато зърна полузадрямалото момче на капрата. То нямаше нищо против да става рано, ако така можеше да изкара някое и друго пени. Уелс слезе по стълбите, взе си палтото и излезе от къщи безшумно, за да не събуди Джейн. Знаеше, че съпругата му не би одобрила онова, което смяташе да направи, а и самият той не би могъл да й обясни защо се чувстваше длъжен да го стори, макар и да си даваше сметка, че това не беше джентълменска постъпка. Поздрави момчето, хвърли одобрителен поглед на товара (хлапакът доста се беше потрудил тоя път) и се качи на капрата. Щом се настани, момчето изплющя с юздите и потеглиха към Лондон.
По пътя едва размениха няколко баналности, които дори не си струва да предавам тук. Уелс през повечето време съзерцаваше в мълчалив унес този потънал в сън, неподготвен свят, който едва ли не приканваше да бъде атакуван от създания от космоса. Погледна крадешком към момчето на Шефърови и се запита как ли би реагирал на извънземно нашествие някой тъй простодушен като него, за когото светът навярно се простираше само дотам, докъдето стигаше погледът му. Представи си как малък отряд от селски хорица се приближава към мястото, където се е приземил марсианският кораб, размахвайки плахо бяло знаменце, а пришълците отговарят на невинния им поздрав, като мигновено ги поразяват с ослепителен пламък — нещо като топлинен лъч, който помита земята и оставя след себе си горяща вдлъбнатина, осеяна с овъглени тела и тлеещи дървета.
Когато двуколката нахлу в задрямалия Лондон, Уелс престана да мисли за марсиански нашествия, за да се съсредоточи върху онова, заради което бе дошъл. Нарушавайки нощната тишина с чаткането на конските копита, те навлязоха в лабиринт от улици, всяка от които бе по-пуста от предишната, докато стигнаха до Грийк Стрийт. Писателят не можа да сдържи една дяволита усмивчица, когато момчето спря двуколката пред фасадата на „Мъри 
Пътешествия във времето“. Огледа се наоколо и се увери със задоволство, че улицата е безлюдна.
— Е, момче — каза, слизайки от возилото, — да се залавяме за работа.
Всеки взе по две кофи от задната част на двуколката, сетне се приближиха до фасадата. Като се стараеха да не вдигат шум, потопиха четките в пълните с говежди тор кофи и започнаха да мажат стените около входа. Тази противна задача им отне не повече от десет минути. Когато приключиха, във въздуха се носеше отблъскващо зловоние, макар че Уелс го вдишваше с истинска наслада: това бе миризмата на неговата ярост, на омерзението, което бе принуден да преглъща, на онзи гняв, който неспирно и безцелно клокочеше в него. Момчето стреснато го гледаше как вдишва тази смрад.
— Защо правите това, господин Уелс? — осмели се да попита то.
Уелс за миг се взря в него с плашещо изострен поглед. Дори в очите на такова простодушно създание сигурно изглеждаше абсурдно, че някой би посветил нощите си на едно колкото ексцентрично, толкова и отвратително занимание.
— Защото, ако трябва да избирам дали да направя нещо, или да не правя нищо, това е всичко, което мога да направя.
При този объркан отговор момчето кимна смутено, навярно съжалявайки, че е дръзнало да разпитва за загадъчните мотиви, които ръководеха действията на писателите. Уелс му плати договорената сума и му каза да се върне в Уокинг без него, защото той имал още работа в Лондон. Хлапакът кимна с нескрито облекчение: дори не му се мислеше каква ли можеше да бъде тази работа. Качи се в двуколката, шибна коня и изчезна в края на улицата.