XLIII
Загледан в живописната фасада на фирмата „Мъри 
Пътешествия във времето“, Уелс отново се запита как бе възможно в този скромен театър да се помещава огромният декор, описан от Том — онзи опустошен Лондон от 2000 г. Рано или късно трябваше да се опита да разплете загадката, но за момента беше по-добре да я забрави, ако не искаше да се ядоса, получавайки безспорни доказателства за хитростта на своя съперник. Решен да не мисли за това, тръсна глава и в продължение на няколко минути се любува на делото си. Сетне, доволен от добре свършената работа, се отправи към моста „Ватерло“. Не познаваше по-добра ложа, от която човек можеше да наблюдава великолепното зрелище на зората. Нощният мрак скоро щеше да отстъпи под напора на утрото и Уелс спокойно можеше да отдели няколко минути от времето си, за да погледа този цветен дуел, преди да отиде в кантората на Хенли.
Всъщност всяко оправдание беше подходящо, за да отсрочи срещата с издателя, защото Уелс беше сигурен, че Хенли няма да се въодушеви особено от новия му ръкопис. Естествено, щеше да се съгласи да го публикува, но нямаше да му спести една от онези свои проповеди, с които се стремеше да го вкара в кошарата на писателите, определени да влязат в Историята на литературата. И защо най-сетне да не го послуша, запита се Уелс, защо да не приеме съветите му? Да, защо да не престане да пише за наивни читатели, които лесно се впечатляват от всяка приключенска история — от всяка история, написана що-годе с въображение, — и да се обърне към по-ерудирани хора, накъсо, към онези, които презират развлечението на популярните четива и предпочитат една сериозна, дълбока литература, която да им обяснява вселената и дори тяхното деликатно състояние на мушици в хода на вековете. Може би трябваше да се осмели да напише друг тип история, докосваща душите на читателите по различен начин — роман, който да бъде за тях едва ли не откровение, точно както искаше Хенли.
Потънал в тези размишления, Уелс пое по Чаринг Крос Роуд и излезе на Странд. Новият ден вече се зараждаше тихо край него. Черното небе полека се разтваряше, отстъпвайки пред едно наситено, малко нереално синьо, което веднага изсветля на хоризонта и доби онзи мек теменужен оттенък, който предшества оранжевото. В далечината писателят съгледа силуета на моста „Ватерло“, който се очертаваше все по-ясно, докато мракът избледняваше, бавно разяждан от светлината. Цяла симфония от едва доловими и загадъчни звуци достигна до слуха му и го накара да се усмихне доволно. Градът се пробуждаше и тези незначителни и разпръснати шумове скоро щяха да се превърнат в откровеното и неудържимо клокочене на живота — непоносим грохот, който може би достигаше пътеките на космоса под формата на приятно жужене, известявайки колко населена е третата планета от Слънчевата система.
И въпреки че докато вървеше към моста, Уелс не виждаше нищо повече от онова, което се простираше пред него, по някакъв начин се почувства участник в грандиозна пиеса, която — тъй като в нея играеха абсолютно всички обитатели на метрополията — привидно нямаше зрители. Освен, може би, внимателните марсианци, помисли си той, които изучаваха човешките дела, както някой човек с микроскоп би разглеждал мимолетните създания, гъмжащи в капка вода. И всъщност беше така, защото докато крачеше разсеяно по Странд, десетки лодки, натоварени със стриди, браздяха в призрачно безмълвие все по-оранжевите води на Темза по пътя си от Челси Рийч към пристана на Билингсгейт, където цял мравуняк от хора пренасяше улова на сушата. А в богатите квартали, пропити с уханията, носещи се от първокласните пекарници и кошниците на продавачките на теменужки, хората отиваха от луксозните си домове в не по-малко луксозните си кантори, пресичайки улиците, които се изпълваха с кабриолети, файтони, омнибуси и всевъзможни возила на колела, тракащи ритмично по паважа. Над тях димът, изтъкан от комините на фабриките, се смесваше с речната мараня, образувайки саван от гъста и лепкава мъгла, а по Ковънт Гардън сред викове и глъч се разполагаше армия от ръчно бутани или теглени от мулета колички, преливащи от плодове, зеленчуци, змиорки и октоподи. В същото време инспектор Гарет пристигна, недовършил закуската си, на Слоун Стрийт, където го чакаше уплашеният господин Фъргюсън, за да го уведоми, че някой бе стрелял по него предната нощ и дори му показа пробитата си от куршума шапка, през чиято дупка се подаваше като червей дебеличкият му пръст. И Гарет огледа района с опитно око, претърси храстите в градината около дома на Фъргюсън и не можа да сдържи една нежна усмивка, когато откри симпатичната птица киви, която някой бе нарисувал в пясъка. Побърза да я заличи с крак, като погледна първо към улицата, за да се увери, че никой не го наблюдава, сетне излезе от храсталаците, свивайки рамене. И докато инспекторът с престорено смутен вид съобщаваше на Фъргюсън, че не е открил никакви улики, в същия миг Джон Пийчи, човекът, известен като Том Блънт, преди да се удави в Темза, прегръщаше любимата жена в стаята на една странноприемница в квартал Бетнал Грийн, а Клеър Хагърти се гушеше в силните му ръце, доволна, че заради нея е избягал от бъдещето, от онази безотрадна 2000 г. В същото време капитан Дерек Шакълтън, изстъпил се на една скала, грачеше, че ако е произлязло нещо добро от тази война, то е, че е обединила човешкия род както никоя друга преди нея, а Гилиъм Мъри клатеше скръбно глава и си казваше, че това е последната експедиция, която организира, че му е дошло до гуша от некадърници и от оня бездушен проклетник, който не спираше да маже с фъшкии фасадата на фирмата му. Да, казваше си Мъри, дошло бе време да уреди собствената си смърт, да инсценира, че е бил погълнат от един от онези неукротими дракони, обитаващи четвъртото измерение — дракони, чиито остри зъби жадно разкъсваха Чарлс Уинслоу в сънищата му. И в същия момент, когато Чарлс се събуди сепнат и плувнал в пот, стряскайки с виковете си двете китайски проститутки, които деляха постелята му, неговият братовчед Андрю, облакътен на моста „Ватерло“, откъдето наблюдаваше изгрева, видя как към него се задава един познат тип с птиче лице.